Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Без да мигне, Ортанс издържа гневния поглед на майка си. Няколко медноруси кичура се бяха изплъзнали от панделката, с която бе вързала косата си, и пламтящите бузи й придаваха детински вид, който определено контрастираше с банския й на съблазни-телка. Засегната от думите на дъщеря си, Жозефин се сконфузи. Измрънка нещо, но толкова тихо, че изобщо не се разбра какво искаше да каже.
- Хайде, момичета, по-спокойно - намеси се Ирис с усмивка, за да разведри обстановката. - Дъщеря ти порасна, Жозефин, вече не е малко момиченце. Разбирам, че е удар за теб, но не можеш да го промениш! Освен да я затвориш между два от твоите речници.
- Мога да й попреча да се излага на показ по този начин.
- Тя е като повечето свои връстнички... очарователна.
Жозефин залитна и се наложи да седне на шезлонга до този на
Ирис. Да се опълчи едновременно на дъщеря си и на сестра си беше свръх силите й. Извърна глава, за да преглътне сълзите на безсилие и на гняв, които напираха в очите й. Винаги така ставаше, когато се спречкаше с Ортанс - неизменно се излагаше. Страхуваше се от нея, от нейното високомерие, от нескритото й презрение, а и трябваше да признае, че често пъти Ортанс попадаше точно в целта. Ако беше излязла от кабинката горда с външния си вид, с чувството, че банския й стои добре, вероятно нямаше да реагира толкова яростно.
За миг остана разтреперана, вторачена в отраженията във водата на басейна, оглеждайки, без да ги вижда, растенията, беломраморни-те колони, сините мозайки. Сетне се изправи, пое си дълбоко въздух, за да пресече напиращите сълзи, само това оставаше, съвсем да се изложи, и се обърна, готова да застане очи в очи с дъщеря си.
Ортанс я нямаше. Кацнала на стъпалата на басейна, тя опитваше водата с върха на пръстите и се канеше да се гмурне.
- Недей да си изпускаш нервите пред нея, така няма да имаш авторитет - прошепна Ирис, обръщайки се по корем.
- Ще ми се да те видя на мое място! Тя се държи отвратително с мен.
- В такава възраст е. Това е пубертетът.
- Да бе, пубертетът е идеалното оправдание за всичко. Отнася се към мен, сякаш съм й подчинена!
- Може би защото винаги си ги оставяла да ти се качват на главата.
- Как така винаги съм ги оставяла да ми се качват на главата?
- Винаги си позволявала на другите да се отнасят към теб без особено уважение! Ти самата не се уважаваш, в такъв случай как искаш другите да те уважават?
Смаяна, Жозефин слушаше какво й говори сестра й.
- Спомни си... Когато бяхме малки... аз те карах да коленичиш пред мен и ти трябваше да сложиш на главата си това, което ти беше най-скъпо, и да ми го предложиш, накланяйки глава, като внимаваш да не го изпуснеш... Ако паднеше, те наказвах! Спомняш ли си?
- Онова беше игра!
- Не толкова невинна игра! Аз те проверявах. Исках да разбера докъде бих могла да стигна. Можех да ти поискам абсолютно всичко. Никога нямаше да ми откажеш!
- Защото те обичах! - запротестира Жозефин. - Това беше любов, Ирис. Чиста любов. Аз те боготворях!
- Ами... не е трябвало. По-добре да се беше защитавала, да ми беше крещяла! Ти не го стори нито веднъж. Сега не се чуди защо дъщеря ти се отнася с теб по този начин.
- Престани! Остава да ми заявиш, че вината е моя.
- Разбира се, че вината е твоя!
На Жозефин това вече й дойде в повече. Сълзите рукнаха по бузите й и тя заплака тихо, докато Ирис, легнала по корем, закрила глава с ръце, продължаваше да припомня случки от детството им, игрите, които бе измисляла, за да държи сестра си в подчинение. „Ето ме обратно в любимото ми средновековие - си каза Жозефин през сълзи. - Когато бедният крепостен селяк е плащал данък на господаря на замъка. Това били четирите монети, които той слагал на сведената си глава и предавал на феодала в знак на подчинение. Четири златни монети, с които не разполагал, но някак успявал да набави, иначе бил пребиван, лишаван от обработваема земя, от храна... Впоследствие идват двигателят с вътрешно горене, електричеството, телефонът, телевизията, но отношенията между хората са останали непроменени. Бях, съм и ще бъда покорната крепостна на сестра ми. И на другите! Днес на Ортанс, утре на някой друг.“
Решила, че темата е изчерпана, Ирис отново легна по гръб и продължи разговора, сякаш нищо не се беше случило.
- Какво ще правиш на Коледа?
- Не знам... - избъбра Жо през сълзи. - Не съм имала време да мисля за това! Шърли ми предложи да отида с нея в Шотландия...
- При родителите й?
- Не... тя не желае да се връща при тях, не знам защо. При някакви нейни приятели, но Ортанс се муси. Според нея Шотландия е „лайняна работа“...
- Можем да посрещнем Коледа заедно на вилата...