Сянката на вятъра

— А, смейте се, смейте се. Ама там, дето има дим…

— Вие виждали ли сте нещо?

— Да речете, че съм виждал — не съм. Но съм чувал.

— Чували сте? Какво точно?

— Е, една нощ, преди години, придружих младия господин Жоанет, защото той настояваше, знаете. Аз иначе и с крак не бих стъпил… и нали ви казах, чух нещо странно там. Като че някой хлипаше.

Пазачът даже имитира звука, за който говореше. На мен ми прозвуча така, сякаш някой болен от охтика тананикаше монотонни народни песни.

— Сигурно е бил вятърът — предположих.

— Сигурно, ама ми изкара ангелите, да си призная честно. Хей, случайно да ви се намира още някое от тия карамелчета?

— Какво ще кажете за бонбонче „Хуанола“? Много освежават след сладкото.

— Става — съгласи се пазачът, протягайки ръка, за да му отсипя.

Дадох му цялата кутийка. Силният вкус на лакрицата като че ли му развърза езика и той подхвана небивалата история на имението Алдая.

— Между нас казано, историйката си я бива. Веднъж Жоанет, синът на господин Миравел — един дангалак два пъти колкото вас (достатъчно е да ви кажа, че е в националния отбор по хандбал)… та значи, едни приятелчета на младия Жоанет чули какво се говори за дома на Алдая и му пуснали мухата. Той пък ми пусна мухата на мен — искаше да го придружа, защото не смееше да влезе сам, колкото и да се перчи. Богаташки синчета, нали ги знаете. Беше си наумил да се вмъкне там през нощта, за да се изфука пред приятелката си, ама за малко не се напишка. Е, сега къщата я виждате през деня, ама нощем изглежда съвсем другояче. Та Жоанет, значи, разправя, че се качил на втория етаж (аз отказах да вляза, естествено — не би било законно, макар че къщата по онова време вече беше изоставена поне от десет години) и там, вика той, имало нещо. Сторило му се, че чул нещо като глас в една стая, но когато се опитал да влезе, вратата се затворила под носа му. Е, какво мислите за тая работа?

— Мисля, че сигурно е станало течение — отвърнах.

— Или пък нещо друго — рече пазачът, снишавайки глас. — Оня ден разправяха по радиото — вселената е пълна със загадки. Представете си само, изглежда, че са намерили истинската Христова плащаница баш в центъра на Серданьола41. Била зашита към екрана на един киносалон, за да я скрият от мюсюлманите — понеже те ще искат да я използват, за да изкарат Иисус Христос негър. Е, как ви се струва това?

— Просто нямам думи.

— Нали ви казвам, загадките нямат край. А тая сграда най-добре да я съборят и да посипят терена с вар.

Благодарих на господин Ремихио за сведенията и се наканих да се спусна по булеварда обратно към Сан Хервасио. Изведнъж вдигнах поглед и видях, че планината Тибидабо тъкмо се пробужда сред облаците от тюл. Неочаквано ми се прииска да се изкача с въздушната железница по планинския скат до стария увеселителен парк на върха и да скитам до забрава сред въртележките и залите с автомати, но бях обещал да се върна навреме в книжарницата. Докато вървях към станцията на метрото, представих си как Жулиан Каракс се спуска по същия тротоар, загледан в същите тържествени фасади, почти непроменени оттогава насам, с парадните стълбища и градините, осеяни със статуи; може би дори е чакал същия син трамвай, който сякаш се изкачваше на пръсти към небето. Когато стигнах края на булеварда, извадих снимката на Пенелопе Алдая, която се усмихваше в двора на семейното имение. Очите й говореха за чиста душа и обещаваха прекрасно бъдеще. „Пенелопе, която те обича.“