Невинните [calibre 1.48.0]

— Тук това е ежедневие — промърмори старецът. — Дори да си пешеходец, пак ще попаднеш в задръстване!

— Елате, ще ви отворим — окончателно омекна старицата. — Няма смисъл да висите пред входа.

Роби пое торбата ѝ с покупки и се насочи към асансьора. Възрастната двойка живееше на шестия етаж. Жената подаде една бисквитка на Джули и я щипна по бузата.

— Приличаш на правнучката ми — усмихна се тя. — Надявам се, че ще се виждаме често, ако наемете жилището.

Роби и Джули се спуснаха обратно на четвъртия етаж.

— Добра работа свърши — похвали я той. — Но те се оказаха от Джърси и като нищо можеха да те хванат в лъжа.

— Ходила съм в Уейн — каза тя. — Първото правило гласи: никога не казвай, че си от място, което не познаваш.

— Добро правило.

Номер 410 беше в дъното на коридора. Насреща нямаше врата на друг апартамент. Роби отново вдигна глава и потърси с очи охранителни камери. Нямаше такива. Почука на вратата три пъти поред, но никой не отвори.

— Наблюдавай коридора — нареди полугласно той.

— Ще разбиеш ключалката?

— Прави каквото ти казах.

Операцията му отне точно пет секунди. Вратата нямаше резе, а патронът беше съвсем обикновен. Трите метални пластини свършиха работа.

Влязоха в антрето и затвориха след себе си.

— Вече сме престъпници, нали? — възбудено прошепна Джули.

— Вероятно.

Апартаментът миришеше на пържено. Мебелировката беше оскъдна. Нямаше никой. Изправиха се в средата на дневната и Роби се огледа.

— Не мислиш ли, че е прекалено подредено? — подхвърли той.

— Може би са чистници.

— Не — поклати глава той. — Това място е било основно прочистено.

— В смисъл?

— Не знам дали им се е случило нещо, Джули. Може би са добре. Но някой старателно е почистил апартамента и си е разбирал от работата.

Джули се огледа.

— Не трябва ли да потърсим отпечатъци или нещо подобно?

— Ще е загуба на време. Трябва да разберем с какво се е занимавал Лио Брум.

— Ами да разпитаме във фризьорския салон — предложи тя.

— Имам по-добра идея — каза Роби. — Ти ще разпиташ във фризьорския салон, защото хората са по-малко подозрителни към децата.

— Аз не съм дете. Всъщност съм достатъчно голяма, за да шофирам.

— Те ще говорят с теб, нали те познават.

— О, да. Ходила съм много пъти там.

Напуснаха сградата и се качиха във волвото.

— Мислиш, че семейство Брум са мъртви, нали? — попита тя.

— Съдейки по това, което се случи с твоите родители и почистения апартамент, най-вероятно да — кимна той. — Но ако завариш Айда Брум във фризьорския салон, значи съм сбъркал.

— Надявам се да си сбъркал, Уил.

— Аз също.

44