Сбъдната любов

Дявол да го вземе, Куин тотално губеше контрол. Почти никаква видимост. Самолетът се клатушкаше напред-назад сякаш беше човек с тремор. Двигателят се давеше. И не можеше дори да провери как е Зи. Вятърът бе твърде силен, за да се провикне, а и не можеше просто ей така да откъсне очи от илюминаторите и от мястото, където се бяха насочили – или по-скоро „мястото, където щяха да се разбият“ – макар че не виждаше абсолютно нищо… Какво на този свят го беше накарало да си помисли, че това беше добра идея? Единственото, което работеше, беше компасът, така че най-малкото можеше да се ориентира за местоположението на базата: имението на Братството се намираше главно на север и малко на изток, на върха на планина, заобиколено от невидима защитна бариера, мисът на Вишъс. Така че по посока бе на прав път, ако се приемеше, че Север-Юг-Изток-Запад бе най-надеждното нещо в тази шибана тенекиена кутия. Като погледна надясно, безпощадният вятър, който нахлуваше от разбитото предно стъкло, запищя в ушния му канал. През страничния прозорец можеше да види... един голям мрак. Което означаваше, реши той, че самолетът е минал предградията и се отправя към земеделските земи. Може би вече бяха на нивото на хълмовете, които в крайна сметка се превръщаха в планината… Звукът, подобен на давене на двигател на кола, привлече вниманието му по неприятен начин – но какво можеше да е по-зле? Внезапната тишина, която последва. Без двигател, който да бучи. Само вятър, свирещ из корпуса. Добре, вече наистина бяха в беда. За част от секундата Куин помисли дали да не се дематериализира далеч оттук. Бе достатъчно силен, достатъчно концентриран,... ала не можеше да остави Зи. Масивна длан се стовари на рамото му, което му изкара ангелите. Зи се бе довлачил напред и ако се съдеше по изражението му, изпитваше доста затруднения да стои на краката си – и то не само заради клатенето и трусовете. Братът проговори, дълбокият му глас преряза глъчката.