Сбъдната любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570676
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сбъдната любов». Краткое содержание книги:
С една единствена ръка на кормилото му бе трудно да управлява – и тъкмо когато реши да посвети цялото си внимание върху борбата с волана, ръката на Зи се стрелна напред, избута тази на Куин и се зае да пали двигателя. За част от секундата Куин видя ясно робския знак, подаващ се от ръкава на коженото яке на брата… и после се върна към работата си. Боже, раменете му горяха от дърпането на шибаното кормило. И като си помислеше, че си умира да чуе звука от... Внезапно моторът се задави и се съживи отново и промяната във височината им бе незабавна. Веднага щом буталата се задвижиха и заръмжаха отново, числата започнаха да се покачват. Като държеше скоростта на максимум, той провери показателя на горивото. Бе точно на нулата. Може би не беше механична повреда, а само липса на газ? Какво значение имаше всъщност.
– Само малко по-нататък, бебчо… само още малко, хайде, миличка, можеш да го направиш…
Докато продължаваше да мърмори насърчително, безсилните думи сякаш се давеха в единствения звук, който имаше значение… но хайде, сякаш Чесна-та* изобщо разбираше английски…? Човече, сякаш отнемаше цяла вечност, надеждите и моленето, мозъкът му се въртеше напред-назад между най-добрия и най-лошия сценарий, който можеше да се развие, докато километрите, които изминаваха, се нижеха с дяволски бавна скорост.
– Кажи ми, че звънна на твоите момичета, – извика Куин.
– Кажи ми, че няма да паднем.
– Не мога без да излъжа.
– Завий на изток.
– Какво?
– На изток. Давай на изток! - Зи увеличи картата на дисплея на телефона и задвижи пръста си в една посока – от изток на запад. – Трябва да се приземиш така – зад имението.
Куин реши, че е положителен знак, че той правеше планове за приземяване, които не включваха избухване на огнени топки. И предложението му беше много добро. Ако можеха да се насочат към дългата част на имението, от далечната страна на басейна, можеха да се забият в овощните дървета... ала щяха да разполагат с грубо казано достатъчно място на моравата, от колкото имаха нужда, за да излетят. По-добре, отколкото да се разбият в подпорната стена, която ограждаше имота... Този път двигателят не издаде звук. Просто замря, като че ли се бе уморил да играе на „недостъпна дама“ и бе решил да си вземе перманентна почивка. Поне бяха в зоната, в която искаха да кацнат. Един опит. Това бе всичко, с което разполагаха. Един опит да се приземят на земята, като се вземе предвид, че проникнат през миса, кацнат на твърда почва в близост до имота, без да се ударят в къщата, в Дупката, в колите, в портите или в друг вид собственост… тогава Куин би могъл да предостави гордия баща, обичан хелрен и превъзходен боец... в ръцете на неговото семейство. Ала Зи не беше единственият, за когото мислеше. Примейлът щеше да се грижи за здравето и безопасността на Лейла. Блей имаше любящите си родители и Сакс. Джон имаше своята Хекс. Всички щяха да бъдат добре. Куин направи завой.
– Сядай! Отзад! Сядай и затегни... - Зи отвори уста и Куин стори немислимото. Зашлеви брата през устата със свободната си ръка. – Сядай на шибаната седалка и се закопчай. Стигнахме толкова далеч,да не ставаме причина да се провалим.
Грабна телефона си.
– Отивай. Ще се справя.
Черните очи на Зи се впиха в неговите и за миг Куин се зачуди дали нямаше да го изхвърли от пилотската кабина. Но се случи чудо: появи се мигновена връзка между двамата – като верига, чиито халки са дебели колкото бедро, и ги заключваше един до друг. Зи вдигна показалец и посочи право в лицето на Куин. После кимна веднъж и изчезна някъде във вътрешността. Куин се концентрира. Движението им по инерция ги задържаше във въздуха и благодарение на насоките на Зи, този лек завой на изток ги бе поставил в добро положение. Куин свери с джипиес-а: самолетът постепенно се приближаваше до точката, в която се свързваха пътищата, обикалящи основата на планината, инч по инч. Инч… по инч… Беше доста сигурен, че сега прелетяваха над имението. Докато самолетът продължаваше да се носи надолу, той се хвана здраво, продължи да дърпа силно назад, докато раменете му не се опряха в облегалката на седалката зад него. Нямаше колелета, които да спусне – скапаното нещо бе стояло неизползвано доста дълго време… Внезапно свистене прониза пилотската кабина и това, плюс рязката промяна в ъгъла, бе знак, че гравитацията бе започнала да печели борбата, настоявайки да получи фибростъклото и металната конструкция, заедно с двамата вампири вътре, като своя награда. Нямаше да успеят… беше прекалено рано… Последва здрав трус и за миг се запита дали не бяха ударили земята и не бяха осъзнали... върховете на дърветата може би? Не. Нещо... Мисът? Внезапната защита се разтегляше нагоре и какво да видиш, самолетът реагира различно, носът излизаше от посоката си без помощ от Куин или от тежестта на мъртвия двигател. Дори неспокойното клатушкане и вибриране спря. Очевидно невидимата защита на Ви не само държеше настрана хора и лесъри, но можеше да задържи и Чесна във въздуха. Само че имаше един друг проблем – това повдигане изглежда не спираше. По начина, по който се развиваха нещата, му се струваше, че щеше да се носи тук, горе, цяла скапана вечност, изпускайки единствената възможност за кацане, която имаха… Трусовете се подновиха изведнъж и той провери висотомера. Бяха паднали на около 25 стъпки** надолу и се запита дали не бяха преминали бариерата. Светлина... О, мили Боже, светлина. През страничния прозорец, точно под тях, можеше да види осветлението на имението и двора. Още бяха твърде високо, за да различи всички детайли, но трябваше да е... да, малкото разклонение там трябваше да е Дупката. Мозъкът му веднага преобразува видяното в триизмерен образ и се преориентира. По дяволите. Ъгълът беше грешен. Ако продължаваше така, щяха да се стоварят изцяло върху имението, вместо встрани на широкото. И гадното беше, че нямаше височина за направата на хубав кръг, че да се върнат в желаната посока. Когато нямаш други опции, просто си длъжен да направиш така, че да стане. Най-големият му проблем си оставаше липсата на задната морава. По планината имаше само едно чисто място. Всичко друго? Дървета, които щяха да им разкажат играта. Трябваше да се спусне, като например сега.