Сбъдната любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570676
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сбъдната любов». Краткое содержание книги:
Не разбра какво се случи и защо се блъсна в снега. В един момент гледаше към самолета и чакаше да избухне в пламъци. В следващия лежеше по корем на земята, с лакти, забити в замръзналата, непробиваема земя, а ранения му крак туптеше.
Пук! Пук! Пук!...
Ревът, заглушил пукотевицата от куршумите, бе толкова силен, че той покри главата си, сякаш щеше да му помогне да избегне самолета, превърнал се в огнена топка. Само че не се виждаше нито ярка светлина, нито последва гореща вълна. А и звука идваше някъде над главата му…. От високото. Кошницата болтове наистина се вдигна във въздуха. Точно над тях. Блей отдели секунда и погледна нагоре, защото му се струваше, че сигурно са го улучили в главата и усещането му за реалност се е преебало. Грешеше – лайняната косачка се рееше в небето, направи голям завой и се отправи в посока, която, ако успееше да запази по време на полета, щеше да отведе Куин и Зейдист право в имението на Братството. Разбира се, ако имаха късмет.
Траекторията на полета никак не изглеждаше добре – изобщо не приличаше на орел, политнал право напред в нощното небе. По-скоро криволичеше като някоя селска лястовица, тъкмо напуснала гнездото… със счупено крило. Люшкаше се напред-назад и като че ли се подпираше и отблъскваше в невидими прегради отстрани. До такава степен, че сега факта, че успяха да полетят изглеждаше нелепо на фона на възможността всеки момент да се разбият в гората и да изгорят.
Отнякъде нещо се залепи отстрани на лицето му и го фрасна толкова силно, че той падна по гръб и почти изтърва оръжието си. Ръка – една ръка зашлеви муцуната му като баскетболна топка. И после огромната тежест се стовари върху гърдите му, притисна го към снежната купчина, и така жестоко му изкара въздуха, че се зачуди дали не е издишал и дробовете си.
- Наведи шибаната си глава, - Рейдж изсъска в ухото му. – Иначе може да те прострелят – отново.
Последва затишие от стрелбата, което продължи близо минута, и лесърите побързаха да се преместят пред дърветата. Четиримата убийци се движеха през снега с насочени оръжия.
- Не мърдай, - прошепна Рейдж. – Тази игра се играе от двама.
Блей направи всичко по силите си да не диша тежко, макар горенето в дробовете му да му подсказваше друго. Постара се и да не киха, въпреки снежинките, които се пъхаха в носа му при всяко вдишване.
Чакаха.
И чакаха.
И чакаха.
Джон беше на метър от тях и лежеше в изкривена позиция, която накара сърцето на Блей да прескочи...
Сякаш прочел мислите на Блей, приятеля му леко вдигна палеца си нагоре в знак, че всичко е наред. Супер. Мамка му.
Блей размърда погледа си наоколо, без да променя странната позиция на главата си и дискретно замени оръжието в ръката си с един от кинжалите. Когато странното жужене в главата му започна да вибрира, той внимателно прецени движенията на лесърите, траекторията им, оръжията. Почти бе привършил патроните, а и нямаше възможност да извади от патрондаша и да презареди. Бе наясно, че Джон и Рейдж са в същата позиция.
Единственото оръжие, с което разполагаха в момента, бяха ножовете, които Ви собственоръчно бе направил за всеки един.
Лесърите приближаваха… още по-близо…
Когато най-после четиримата убийци попаднаха в обсега им, той действа мигновено. Както и другите.
Съвсем координирано той скочи, изправи се и започна да мушка двамата най-близко до него. Джон и Рейдж атакуваха другите. Почти незабавно от гората се появиха още убийци, ала поради някаква причина, вероятно защото Обществото на лесърите не беше добре въоръжено, тези не стреляха по тях. Новите лесъри, които приближаваха към тях през снега, бяха въоръжени като за бой в някоя тъмна уличка – с бейзболни бухалки, железни лостове, щанги и вериги.
Така да бъде. Беше толкова вкиснат и ядосан, че с радост щеше да влезе в ръкопашен бой.
Глава 19
Докато седеше върху кушетката за медицински прегледи, покрита единствено с лека хартиена наметка, а босите ѝ крака висяха от подплатения ръб, Лейла имаше чувството, че е заобиколена от инструменти за мъчения. И предполагаше, че беше точно така. Имаше всякакви видове безупречно чисти метални инструменти върху плота до мивката, а прозрачните им найлонови опаковки доказваха, че бяха стерилни и готови за употреба. Беше прекарала цяла вечност в клиниката на Хавърс. Или поне така ѝ се струваше. В контраст с бързото пътуване от другата страна на реката, когато икономът бе карал, сякаш знаеше, че времето беше от огромно значение, откакто беше пристигнала тук постоянно имаше забавяния. Първо документацията, после в очакване да ѝ дадат стая, после в очакване на сестрата, а сега и в очакване на Хавърс и резултатите от кръвния тест. Беше напълно достатъчно, че да я докара до лудост. На отсрещната стена имаше закачена картина в стъклена рамка, чиито щрихи и цветове, и букетът, изобразен в ярко синьо и жълто, отдавна беше научила наизуст. А изписаното отдолу гласеше: Ван Гог. На този етап никога повече не искаше да вижда ириси*. Като прехвърли тежестта на тялото си, тя се намръщи. Сестрата ѝ бе дала подходяща превръзка за кървенето ѝ и бе ужасена от факта, че скоро щеше да се нуждае от друга… След бързо почукване, вратата се отвори и първият ѝ инстинкт беше да побегне - което нямаше никакъв смисъл. Това беше мястото, където трябваше да бъде. Само че това беше просто сестрата, която я бе настанила там, след което беше взела кръв за проба, беше проверила жизнените ѝ показатели и беше отбелязала нещо на компютъра.