Уравнения на живота

Май нямаше нищо повече за казване, така че тръгна.

Навън в коридора опря чело на хладната бяла стена и си пое дъх. Ако беше в своя си домик, нямаше да е сам. Щеше да е наобиколен от живеещите в коридора или от работниците на смени, или курвите, или пласьорите, или джебчиите. В студентското общежитие с платена охрана долу пред входа единствените стъпки, които се чуваха, докато препускаше надолу по стълбите, бяха неговите.

Да живееш като Пиф, изолиран от външния свят, на място, което не вони на ръжда и плесен, където съседите ти не мислят само как да те убият и да си присвоят мястото ти - беше различно.

За Петрович, който винаги беше драпал с нокти по ръба на съществуването, това дойде като велико прозрение. Той нарочно беше избрал домиките пред този светъл, чист, топъл живот. Крайчецът на устата му потръпна при мисълта, че може би беше сгрешил.

Охранителят на вратата го пусна навън с ръмжане. Екранът на настолния му компютър беше буря от звездички.

Внезапно стана студено. От влажния утринен въздух кожата на голите му ръце настръхна и той съжали за якето си. Тази мисъл роди друга: беше изгубил много повече от дреха. Прегърби е срещу хладното време и тръгна през кампуса.

Оставаше му да прекоси едно последно затворено пространство с приятна топлинка. Мина през фоайето, показа опърлената си студентска карта на дежурните и се поколеба пред главната порта.

Нещо не беше наред и след малко той установи какво е. Улицата навън беше почти пуста, а той никога не я беше виждал такава. Обърна се към охранителите, които, изглежда, изпитваха същото чувство на безпокойство като него. Те се бяха притиснали един о друг на регистратурата, разговаряха тихо помежду си и от време на време хвърляха погледи през прозорците.

Една кола, две коли минаха със синкави фарове, после нищо. Тротоарите, същите, по които беше свикнал да си проправя път с блъскане всеки ден, отразяваха светлините на уличните лампи с влагата си. Имаше хора, просто не достатъчно, за да се чувства спокойно. Щеше да се откроява, изложен на всякакви погледи.

Часовникът на стената отмери шест и единайсет минути. Щеше да закъснее. Усети студения допир на пистолета до гръбнака си, тежестта на десния глезен.

Натисна копчето на вратата. „Какво е най-лошото, което може да се случи?“ - си каза, докато чакаше и чакаше да се отвори. След известно време я блъсна и в края на краищата тя се открехна достатъчно, за да може да се провре навън.

Отново студ и той зае обичайната си поза за пътя с приведена глава.

Само дето не можеше да я поддържа. Твърде малко бяха пешеходците. Чувстваше се принуден да ги оглежда, да извършва фаталния грях на общуването с погледи за част от секундата, докато се разминаваха. Всички бяха с еднакви изражения, което издаваше, че дълбоко в себе си въпреки опита за заблуда бяха уплашени.