Уравнения на живота

- Кажи ми, че ще се върнеш - рече Пиф.

- Не мога. Вече съм „осъденият на смърт“.

Тя въздъхна и прехвърли някои от своите листове, вдигна произведението му от предния ден.

- Ще го нарека „Решението на Петрович“ по името на човека, който първи го откри. Но не искам това да е единственото нещо, с което светът ще си го спомня.

- Повечето хора дори и толкова не получават: да имаш уравнение на твое име означава безсмъртие.

Той се облегна и се почеса по носа.

- От колко време се познаваме, Пиф ?

- От две години. Кажи-речи.

- Това са две години, които си откраднах. Измамих ги, като оживях. И няколкото години преди това също. Чакай малко. - Петрович откри устройството си за засичане на подслушватели и претърси стаята.

Осъзна, че трябваше да го е направил по-рано: Чейн бе имал достатъчно възможности да набута още някоя от джаджите си.

Светлинките на детектора премигнаха в червено, когато го прокара по бюрото.

- Чейн тук ли седя ?

- Да. Да, така мисля, докато те чакахме.

- Чёрт. - Той се свлече на четири крака и огледа долната страна на писалището.

Квадратна лепенка с електроди беше прикрепена близо до задната част на бюрото. Той отлепи едно от ъгълчетата й с нокът и я дръпна. Изправи се с устройството лепнато на палеца.

- Какво да ти кажа, детектив инспектор Чейн ? Събираш всичката тази информация, разбираш какво се случва, кроиш замисли и правиш планове. Обаче каквото и да правиш - от нещата, които казващ че са ти позволени, - всичко е без значение. Имаше толкова много възможности да постигнеш нещо, а избра да не се възползваш от тях, от нито една от тях, безгръбначно спаружено дребно човече. Ти си жалка загуба на пространство и за разлика от мен светът лесно ще те забрави, защото никога не си живял истински. Сбогом.

Взе ножица, сряза устройството и хвърли двете половинки в кошчето за боклук.

- Не знаех, че си толкова красноречив.

- Дори без да прибягвам до водка - Петрович седна отново и метна вече бездействащия детектор на празното си бюро. - Докъде бях стигнал ?

- Как си мамил и крал - каза тя.

- Да. В предишния си живот откраднах солидна сума пари. Но нещата са малко по-сложни. Работодателят ми - покровителят ми е по-точната дума - се казваше Борис. Той и бандата му отвличаха богати хора за откуп. Използваха ме за техническа поддръжка и срещу това получавах книги и светло място, където да ги чета. Беше ужасяващо за заложниците, но на мен ми беше добре. Добре, докато компаниите и тръстовете, за които тези хора работеха, си плащаха. Борис беше свестен, доколкото може да е свестен брутален главорез: държеше на думата си. Вероятно единственото, на което ме научи.

Очите на Пиф ставаха все по-големи.

- Сам!

- В Санкт Петербург след Армагедон. Трябваше да се занимавам с нещо, за което слабото ми сърце нямаше да е проблем. Баща ми умря от лъчева болест в самото начало и аз трябваше да намеря начин да не съм в тежест за майка ми и сестра ми. Дори успявах да им помагам от време на време. Ако нещата вървяха добре, Борис ставаше щедър. Достатъчно щедър, че да умилостиви полицията и да се подсигури никой да не го предаде. После всичко започна да се обърква. Някои компании спряха да си плащат. Борис убиваше заложниците и хвърляше труповете им в реката. Лоши времена.