Да яхнеш Змията

— Ще отворя вратата. Третата вдясно. Качете се с асансьора на шестия етаж. Той ще ви чака там.

Английският му беше съвършен, но в тона му нямаше и следа от сърдечност.

— Благодаря. Много сте любезен — студено отвърна Таниша.

Двамата с Уилър се приближиха до посочената врата. Сержантът натисна копчето на електронната ключалка и те влязоха в друг сив коридор с жълт линолеум и флуоресцентно осветление. Стигнаха до асансьора и се качиха на шестия етаж.

— Приятен тип — подхвърли Уилър.

— По-точно задник — поправи го тя.

Вратите се отвориха и двамата застанаха пред човек, който приличаше на медицинска топка в кариран панталон. Беше нисък, весел, дебел и плешив и имаше мустаци, които почти закриваха кръглото му лице. Носеше риза на райета, шарена вратовръзка и черни тиранти. Усмихна им се и оголи пожълтелите си от тютюна зъби.

— Аз съм Джулиан Уинслоу. Добре дошли в сградата на Народната милиция — каза и протегна ръка. Ръкостискането му беше твърдо, топло и напрегнато. После се ухили на Таниша. — А вие трябва да сте колегата от полицията в Лос Анджелис.

— Точно така — усмихна се тя. Беше трудно да не го харесаш веднага. Джулиан беше весел и дружелюбен.

— Добре. Е, тогава да вървим. Тази сутрин Джони беше в съда. Свидетелства срещу някакъв проклет пласьор на хероин. Сега, когато сме част от Китай, се навъдиха много повече… Само да си взема сакото.

Последваха го по друг тесен коридор и стигнаха до малък кабинет с две бюра и четири стола. Джулиан грабна вълненото си сако, което беше преметнато на единия стол.

— Тук малко прилича на затвор. Наскоро дойдоха попълнения от Пекин, затова стана тесничко. Ще се срещнем с Джони Куонг в Музея на полицията на Кумби Роуд. Там няма прозорци и тесните стаички са пълни с ужасни криминални реликви. В музея е изложена една от най-странните снимки, които сте виждали. Любимата ми е преди и след масовата екзекуция през 1880 година… Всички онези пирати на колене в двора на съда. А до нея има снимка на проклетите страхливци, които още са на колене, но главите им са на земята пред тях. Снимката е била публикувана още тогава във вестник „Корона“ за назидание на престъпниците. Кралицата не се е шегувала, а? — ухили се той.

Тримата излязоха от малкия кабинет и тръгнаха към служебния асансьор в задната част на сградата. Всички кабинети, покрай които минаха, бяха малки като този на Джулиан и претъпкани с ченгета, повечето китайци.

— Трябва да разберем колкото е възможно повече за Уо Лап Лин — каза Уилър, докато чакаха асансьора.

— Не тук, приятел. В тази купчина от тухли има повече шпиони, отколкото в турското посолство. Нека да изчакаме, докато се срещнем с Джони. При това няма да повтаряме историята два пъти.

Асансьорът дойде. Беше стар и очукан „Отис“ за осем човека, произведен в Америка. Тресеше се и дрънчеше, но ги стовари на първия етаж. Тримата се качиха в необозначената кола на Джулиан, английски „Форд“ с две врати. Той извади пистолета и кобура си от жабката и ги сложи на колана си.