Да яхнеш Змията

— Ами не сме съвместими — каза Таниша.

— Странен начин на изразяване.

Той се почувства неловко. Не можеше да установи контакт.

— Защо имам чувството, че ме съдиш? — попита я.

— Не те съдя. Просто твърде много неща ни разделят — продължи тя. — Макар да сме връстници и няколко километра да делят местата, където сме родени, между нас стои цяла вселена.

— Какво ни прави толкова различни? — предизвика я той. — Хората са еднакви.

— Не и за твоя дядо от Конфедералната армия. За него хората са били собственост.

— Глупости! Искаш да отговарям за постъпките му? Та аз дори не го познавам. Дядо ми е починал седемдесет години преди да се родя. Той е само име от учебника по история.

— Всичко е наред, Уилър. Успокой се. И двамата знаем, че не би си сменил кожата с моята. Не се ядосвам, но е факт. Не можеш да го промениш. Това все още е главното, което ни характеризира.

Те отново се умълчаха. Слънцето залязваше, озарявайки сивите буреносни облаци. Въпреки нежеланието си Таниша се опита да му обясни чувствата си към него. Много се надяваше думите й да не прозвучат като хленчене.

— Докато ти си ходел в престижни училища или там, където гувернантката те е водела, аз бях на улиците. Приятелите ми започнаха да умират в ръцете ми още в първи клас. Присъединих се към кварталната банда, когато бях на седем години. В шести клас повечето ми приятели вече се дрогираха и в гимназията вече бяха наркомани.

Уилър внимателно я слушаше.

— Мнозина умряха от свръхдоза. Първата ми сексуална връзка беше с Боби Хюс, дребен гангстер. Когато се запознахме, властите вече го издирваха. Бяхме едва тринайсетгодишни, когато забременях от него. Той беше арестуван няколко пъти за продажба на крек и хероин. Не можеше да си позволи още един провал, защото щяха да го хвърлят в пандиза. Стана безразсъден, докато продаваше дрога, за да имаме пари за бебето, което щеше да се роди. Отдел „Наркотици“ го подгони. Той хукна да бяга, за да не го арестуват, и две от патрулиращите ченгета го очистиха. Беше Хелоуин. Месец след това аз направих спонтанен аборт. По онова време за пръв път трябваше да се явя в Отдела за малолетни престъпници. Инспекторът беше някакъв тъпанар, дръвник на име Бойд Джийтър, който искаше да се срещаме. Каза ми, че мога да пропусна няколко беседи, ако му бутна. Съвсем не се шегуваше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да ми се нахвърли. Толкова се страхувах от него, че носех пистолет в чантата си, когато отивах на разговори. Ако се бе опитал да ми направи нещо, щях да го пречукам. После сестричката ми загина в улична престрелка и повечето ми приятели отидоха зад решетките. Такова беше детството ми, Уилър. Мъртви бебета. Приятели, затворени в пандиза или в ковчези. И най-странното е, че всичко това ми се струваше напълно нормално. Затова не ми говори за затвора си в Бевърли Хилс. Не искам да слушам. — Гневът в гласа й отравяше атмосферата като евтин парфюм. Таниша се запита какво в него я ядоса толкова много. — Съжалявам. Не исках да се нахвърлям върху тебе. Ти не си виновен.