Да яхнеш Змията

Отново нямаше какво да си кажат. Сервитьорите отнесоха чиниите. Таниша продължи да разказва, но вече по-спокойно.

— Майка ми почина и аз отидох да избера ковчег. Погледнах през прозореца и видях джип, пълен с младежи, да спира на паркинга. Никой от тях не беше достатъчно възрастен, за да има шофьорска книжка. Бях разстроена от смъртта на майка си и реших да забравя за това. След няколко минути момчетата влязоха в стаята при мен. Те се хвалеха и се перчеха, килнали назад шапките си. Помислих, че избират ковчег за мъртъв приятел. После чух единият да казва: „Хей, Куче, онзи сандък е точно за теб“. Беше ми необходима минута, за да осъзная, че момчетата бяха дошли да избират ковчези за себе си. Толкова малко вярваха в бъдещето си, че едва петнайсетгодишни, бяха дошли с парите, спечелени от продажбата на наркотици, да платят собствените си погребения. И имаха право. Такива бяха всички момчета в квартала. И нищо не можеше да се направи… След като сестра ми умря, аз се заклех да се опитам да им помогна. Искаш да знаеш защо съм станала ченге. Смятах да се опитам да намаля убийствата, но това беше безсмислена цел. Самата система не го желае — от политиците либерали с техните заробващи хората социални помощи, до консерваторите, които не искат да забранят оръжията. Пък и ние не им помагаме. Децата израстват с такова силно неуважение едно към друго, че преждевременната им смърт е неизбежна. Не съм в състояние да променя нещо. И сега съм тук с теб, в другия край на света. Чувствам се като предател към себе си и към тях. Мисля, че само бягам от неуспехите си… Не съдя теб, а себе си. Не харесвам онова, което виждам. Смятам, че трябва да се прибера вкъщи.