Ангел на мрака
- Автор: Шелдон Сидни, Бэгшоу Тилли
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-425-3
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ангел на мрака». Краткое содержание книги:
Докато се рови в неразрешеното убийство на баща си, Мат открива три сходни убийства и скоро се съюзява с Дани в преследването на гениален неуловим убиец по целия свят. Но в Хонконг всичко започва да се разпада, когато Мат е неустоимо привлечен от последната вдовица — красивата Лиза Баринг, за която Дани подозира, че е много по-опасна от обикновена жертва…
Лиза се поколеба. Идеята да избяга с Мат Дейли бе страхотно привлекателна. Великолепна фантазия и мечта. Но не можеше да се осъществи, нали?
— С всеки изминал ден, прекаран тук, се превръщаме все повече в удобни мишени — продължи Мат. — И за Лиу, и за убиеца, който и да е той. Това ли искаш?
„Не. Прав си. Не го искам. Но в живота ми не става дума за това, което искам аз. А за това, което трябва да направя. Да изпълня дълга си. Съдбата си.“
— Ако избягам, ще изглеждам виновна.
— И сега изглеждаш виновна, ангелче. Страхувам се, че това е част от проблема. Таблоидите вече те мразят.
— Много ти благодаря! — засмя се измъчено Лиза.
Мат се приближи до леглото и я целуна.
— Просто съм реалист.
— Знам — съгласи се тя и бутна подноса от закуската настрани. — Е, какво ще правим? Имам предвид на теория? Какъв е планът ти за бягство? Къде ще отидем?
Мат грабна лаптопа от бюрото и го отнесе в леглото. Отвори карта на света.
— Ти ми кажи.
Той искаше да избере специално място, от което Лиза имаше щастливи спомени. Но когато се събуди сутринта, осъзна, че все още не знаеше почти нищо за живота й преди брака й с Майлс. Беше американка и бе израснала в Ню Йорк. И двамата й родители бяха мъртви и нямаше семейство, с изключение на сестра, с която бяха отчуждени. Очевидно бе пътувала много.
Често споменаваше Европа и Северна Африка в разговор. А в даден момент бе работила в Азия, където се бе запознала с Майлс. Но това изчерпваше познанията му. Ако Лиза имаше корени някъде, то Мат не знаеше нищо за тях.
— Къде мислиш, че ще си щастлива?
„Къде бих могла да съм щастлива? — запита се тя. — Била съм на толкова много прекрасни места. Рим, Париж, Лондон, Ню Йорк. Пекла съм се на плаж в Малибу и съм плувала в Средиземно море. Но дали някога съм била истински щастлива?“
— Някое важно място. Място, което означава нещо за теб. Извън Съединените щати, разбира се. Не мисля, че ще е много разумно да се връщаме там.
Лиза се вторачи в картата. Внезапно се сети за отговора и погали нежно екрана.
— Мароко. Бих искала да отида в Мароко.
19.
— Не съм щастлив, Макгуайър. Определено не съм щастлив.
Анри Фремьо наистина не изглеждаше щастлив. Но пък той никога не изглеждаше щастлив.
— Разбирам, господине.
— Тук сме, за да помагаме и улесняваме. Помагаме и улесняваме. Коя от двете думи не разбираш?
— Разбирам, господине.
— Наистина ли? Защо тогава ми се налага да водя все по-напрегнати телефонни разговори с шефа на полицията в Хонконг, който твърди, че екипът по случай „Азраел“ пречи, създава трудности и не е на разположение, а и… — той се консултира с бележките си — никой не отговаря на телефонните обаждания на инспектор Лиу.
— С цялото ми уважение, господине, Лиу ме помоли да му помогна чрез осъществяване на връзка с властите в Индонезия. И тъкмо правех това, когато той реши да вземе нещата в свои ръце и арестува поне един невинен американски поданик, а може би и двама. Законността на действията му е, меко казано, съмнителна.
— Не съм тук, за да преценявам как хонконгската полиция си върши работата! — рязко възрази Фремьо. — Задължението ми е да се уверя, че ние от Интерпол си вършим работата добре. Тези протоколи съществуват поради определена причина, както знаеш.
„Да, помисли си Дани, да задоволяват смотани бюрократи като теб.“
Но все пак разбираше раздразнението на Анри Фремьо. До момента екипът, натоварен с „Азраел“, не бе постигнал почти никакъв напредък, като се изключи гениалният статистически анализ на Рихард Стури, но без предстоящи арести на хоризонта, това също беше без значение. „Азраел“ бе отнел страшно много време и ресурси, много повече от осемте часа, които Фремьо бе отпуснал. Ставаше дума най-вече за времето на Дани Макгуайър, макар че той тъкмо бе изпратил Клод Демартен на проучване в Екс ан Прованс, където да се зарови по-дълбоко в мизерните ДНК улики от убийството на Дидие Анжу.
„Трябва да благодаря на Бога, че Фремьо не знае за това — каза си. — Нито за участието на Мат Дейли в провала в Хонконг. Ако научи, ще се озовем в страхотна каша.“
— Ще ти дам един месец, Макгуайър — изръмжа Анри Фремьо. — Разбира се, само при положение, че не ми се обадят от някоя друга страна членка, за да се оплакват от отношението ти.