В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
— И все пак…
Изправих се, прегърнах Равил, надзърнах в неговите добри и мъжествени кафяви очи и рекох натъртено:
— Трябва да вървя сам, Равил. — После се замислих за секунда и се усмихнах: — Я дай да те снимам тук!
— Защо?
— Това е паметно място… Ей там — махнах с ръка — започва легендарната Долина на смъртта.
Извадих фотоапарата. Равил се отдалечи на няколко крачки, свали бейзболната си шапка и като приглади с длан косата си, с нагласена усмивка се загледа в обектива на камерата. Докато го наблюдавах, си спомних за родното ми село и за съселяните ми, които при вида на фотоапарата автоматично сваляха шапки, прокарваха ръка през косите си и заемаха патетична поза, а при призива „Зеле!“ разтягаха устни, без да прикриват изплашения си израз. Позасмях се.
— Какво, лошо ли съм застанал? — в недоумение попита Равил.
— А, не! — разсмях се на глас. — Просто имаш очарователния селски навик да си сваляш шапката, да си оправяш прическата и да се усмихваш патетично. Впрочем аз също го имах, но навремето ме разкритикуваха. А и плешивината ми помогна и затова лесно възприех изискването да не свалям шапката си. В крайна сметка не е задължително целият да си изтипосан върху снимката! Може и нещо да се поскрие. И без друго — все ще те познаят.
Прибрах фотоапарата и извадих компаса.
— Е, аз тръгвам… А ти, Равил, не стой тук, а се изкачи на онова хълмче. Там няма да си под действието на огледалото, а по обратния път ще ми е по-лесно да те намеря. Става ли!?
Контролно време — два часа. Ако обаче…
— Какво „ако“?
— Ако не се върна…
— Тогава какво? — Равил ме изгледа с тревога.
— Тогава — усмихнах се горчиво аз — догони момчетата. Не тръгвай след мен в долината.
— Но…
— Прекрасно разбираш всичко, Равил.
— Да, наистина…
Дръзкото ми и прекалено весело настроение изчезна. Сърцето ми биеше учестено. В главата ми се пръкна мисълта, че е възможно Огледалото на царя на смъртта Яма да не е устройство за сгъстяване на времето. Може би е само негово подобие — красиво и безопасно. Веднага прехвърлих наум всички обекти, които бях видял в Града на боговете — величествените монументи, подобни на пирамиди. На някакво почти подсъзнателно ниво разбирах, че разнообразните пирамиди са създадени, за да концентрират неизвестни нам фини енергии, сред които — и енергията на времето.
Намръщих се, защото осъзнах, че на по-обикновено място подобна вдлъбната повърхност, дори и да е грамадна, не може да нанесе сериозна вреда на човека. Но тук, където всички енергии са събрани в едно ограничено пространство, вдлъбнатото огледало може би носеше в себе си колосален заряд от енергията на сгъстеното мислещо време, способно с бясна скорост да прегледа и анализира целия твой живот, безпътно разпилян спрямо срока, който Бог ти е отпуснал. Нещо повече, огледалото започваше от най-грандиозната пирамида в Града на Боговете — свещения Кайлас, който несъмнено го зареждаше с огромно количество енергия.
Както и да се стараех да открия убедителни доказателства за това, че Огледалото на царя на смъртта Яма е безобидно и безопасно, а Долината на смъртта — само красива легенда, нищо не излизаше. Изводът беше, че в легендите е записана истината и… че животът ми скоро ще бъде оценен от мислещата сгъстена субстанция на времето.
„А струва ли си със собствената си смърт да доказвам, че всичко това е истина?“, неочаквано ме опари поредната тревожна мисъл. Нещо обаче магнетично и властно ме влечеше натам.
Повдигнах компаса, ориентирах се къде е фокусът и като махнах на Равил, тръгнах напред. Крачките ми отекваха в тишината, дишах като парен локомотив. На всеки 50–60 метра коригирах посоката според компаса, като си тананиках: „Ей тъй, ей тъй“. Навлизах в Долината на смъртта — там, откъдето нямаше връщане.
Внезапно видях пред краката си кост — истински човешки голям пищял. След десетина крачки попаднах на още една — този път беше плешка. Спомних си изразителното лице на Рафаел Юсупов при един от нашите разговори за Долината на смъртта. То издаваше всичко, което чувства човек по време на задушевна беседа за тайнството на смъртта и смисъла на живота.
Вървях според азимута. Очите ми шареха няколко, опитвайки се да открият двете рижави морени. С удоволствие отбелязах, че повечето камъни са белезникави, сиви и по-рядко черни. Ето защо надеждата да открия онези петнисто рижави морени беше напълно реална.