Довършителката

– Хайде да вървим, Хари Две.

Заобиколихме пропастта и от другата и страна се натъкнахме на отверстието на тунела. През него се стигаше до просторна пещера.

Огледах се, но не видях друг изход от нея – само високи, грапави каменни стени. Обхваната от безсилна ярост, изведнъж изкрещях:

– Искам отговори, чувате ли! Още сега!

Начаса долових в далечния край на пещерата някакво движение. Извърнах се и извиках:

– Кой е там?

Примигнах, мъчейки се да видя по-добре малкото кълбо светлина, потрепващо в мрака. То бавно се приближаваше и нарастваше, докато не се преобрази в силует. Накрая силуетът се превърна в дребна фигурка, носеща фенер. Тя спря пред мен, вирна глава и очите ни се срещнаха.

– Кой си ти? – попитах с треперещ глас.

– Еон – дойде отговорът.

Съществото имаше синя наметка и носеше в ръка дървена тояга с месингова дръжка. На светлината на фенера успях да различа дребно, сбръчкано лице, което определено бе мъжко. Очите изпъкваха и заемаха много по-голяма част от него, отколкото бих очаквала. Ушите бяха малки, със заострени нагоре върхове, а ръцете – въздебели и набити, с къси, извити пръсти. Съществото бе босо – можех да видя дребните му стъпала, подаващи се изпод наметката.

– Какво си ти? – прошепнах занемяло, защото то явно не приличаше на никой Уъг, когото познавах. Имах чувството, че е прозрачно – светлината сякаш минаваше право през него.

– Аз – отвърна то – съм Еон. Има само един.

– Какво правиш тук, Еон?

– Тук се намирам.

Поклатих объркано глава.

– И какво според теб е това място?

– Където се намирам – дойде отговорът. Световъртежът ми взе да се обажда отново. Така нямаше да стигнем далеч.

– Казвам се Вега Джейн – рекох бързо и му протегнах ръка, смръщвайки се от болка.

Еон огледа разбитите ми и окървавени кокалчета и посочи камъка, който държах в другата си длан.

– Прокарай го над раните си и мисли за хубави неща.

– Какво? – Все повече се убеждавах, че този малък приятел не е с всичкия си.

– Прокарай го над раните си и мисли за хубави неща – повтори той.

– Това е обикновен камък, който взех от земята, преди да вляза тук.

– Не е обикновен, а Целебен. Можеш да познаеш по дупката в него.

И действително, едва сега забелязах, че камъкът е пронизан от малко отверстие. Освен това цветът му беше чисто искрящобяло.

– И какво прави? – попитах предпазливо.

– Просто мисли за хубави неща.

Въздъхнах и изпълних заръката на Еон. Ръката ми моментално заздравя. Болката изчезна, не остана и следа от кръв. Вторачих се невярващо в нея, като замалко не изпуснах камъка.

– Как стана това? – възкликнах.

– В Целебния камък е затворена душата на могъща магьосница.

– Магьосница? – примигах насреща му.

– Жена, надарена с магически сили – фиксира ме той с изпъкналите си очи. – Сред които и способността да лекува, както сама се убеди.