Довършителката

– Ами родителите ми? – попитах.

– Ами родителите ти? – повтори Моригон, гледайки ме изпитателно.

– Изчезнали са някъде – излъгах машинално. – Нямаше ги, когато влязох в стаята им.

Сега взорът и стана пронизващ. Двете мълчахме близо минута.

– Знам, че в живота ти са настъпили много промени – каза накрая тя – и тези промени не са били леки.

– Имаш ли представа какво се е случило с тях? – промълвих глухо.

– Не бих могла да имам, Вега, защото за разлика от теб не съм била там. – Думите и ни разделиха като кървава стена. – Но ще те помоля да не споделяш за случилото се с брат си.

– Защо? – учудих се. – Той трябва да знае.

– Това с нищо няма да помогне, а само ще го отвлече от неговите задължения около Стената.

– Задължения около Стената? – извиках. – Значи те са по-важни от изчезването на родителите ни?

– Знанието за това само ще го нарани. Той ще плаче, ще бъде съкрушен от мъка за дълго време. Какво ще стане тогава с останалите от нас? Нима си готова да пожертваш и последния Уъг в селото?

– Нима Джон е толкова незаменим за строежа?

– Уверявам те, че да. Наредила съм на Кроун и останалите членове на Съвета да пазят случката в тайна. Подобни инструкции са дадени и на всички служители в Приюта. Разчитам и ти да не разпространяваш информация за нея. Моля те.

– Но щом си сторила всичко това, значи си знаела за изчезването им още преди Кроун да ти съобщи.

Тя не изглеждаше доволна от заключението ми, което означаваше, че съм права.

– Работата ми е да знам подобни неща, Вега. Е, обещаваш ли, че няма да му кажеш?

Помълчах няколко секунди, зареяла поглед над рамото и към бавно изсветляващата гора.

– Обещавам – кимнах накрая.

Следващите и думи ме поразиха.

– Възхищавам ти се, Вега Джейн. Наистина. Може да се каже дори, че ти завиждам.

– Да завиждаш? На мен? Та ти имаш толкова много, а аз нямам нищо.

– Аз притежавам само вещи – рече тъжно тя. – А ти имаш воля, твърдост и кураж да поемаш рискове както никой друг Уъг, когото познавам. Всичко това идва отвътре, от теб самата, което е най-важното.

Думите й изглеждаха отправени към някакво далечно място, което тя единствена можеше да види. После обаче тонът и се промени.

– Сигурна ли си, че родителите ти вече бяха изчезнали, когато стигна в Приюта?

Само кимнах неуверено. Не бях сигурна, че езикът ми ще смогне да изрече лъжата по убедителен начин.

– Разбирам – въздъхна тя и аз бях уверена, че действително е така.

– Моригон – вдигнах очи към нея, – мога ли да попитам за пръстена на дядо ми?

– Какво за него?

– Какво означава символът, изобразен отгоре – онези три свързани куки? Вече питах Тансий, но той отвърна, че най-вероятно дядо единствен е знаел.

– Щом Тансий е казал така, аз не бих твърдяла друго. – Сведох поглед, разочарована от отговора и, който всъщност не беше никакъв отговор. – Но защо това е толкова важно за теб?