Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
Пристигаме пред къщата след десетина минути.
Мари взема нещата в свои ръце.
- Хайде, деца, влизайте.
Тя се прибира с тях, а ние с Луа оставаме в микробуса.
Той отново ми хвърля продължителен поглед в огледалото.
- Готов ли си? - пита ме.
- За какво?
Луа само клати глава.
- Не на мен тия, Ед.
Излиза и затръшва вратата.
- Хайде, идвай! - провиква се през прозореца. - Слизай, момче.
Момче.
Не ми харесва как го казва. Някак заканително. Най-много се боя да не съм го обидил с новите лампи. Да не го приеме като намек, че не може да се грижи добре за семейството си. Може да си мисли, че му казвам: Този жалък некадърен глупак дори не може да поправи едни лампички. Не смея да погледна към къщата, докато вървя към тротоара, където той е застанал и се е обърнал да ме изчака. Тъмно е. Като в рог.
Стоим.
Луа ме гледа.
Аз гледам в краката си.
Следващото нещо, което чувам, е вратата на къщата да се отваря и затваря няколко пъти. Децата тичат към нас, последвани от Мари.
Преброявам хлапетата и едно липсва.
Джеси.
Гледам лицата им, после отново забивам поглед в земята. Викът на Луа почти ме кара да подскоча.
- Давай. Джес!
Минават няколко секунди и когато вдигам очи, старата къща свети. Лампичките са толкова красиви, че сякаш те държат къщата изправена. Лицата на децата, на Луа и на
Мари са обагрени в червено, синьо, жълто и зелено. Чувствам върху собственото си лице червена светлина, чувствам и усмивката си на облекчение. Децата викат и пляскат, обявяват, че това ще е най-хубавата им Коледа. Момичетата започват да танцуват, държат се за ръце. Тогава и Джеси изскача от къщата.
- Настоя той да ги включи - ми казва Луа, а усмивката на Джеси е най-широка и най-хубава. Най-жива. Това е неговият миг, мисля си, и на Луа, и на Мари.
- Когато намерихме новите лампички. Джеси каза, че иска да си тук, когато ги включваме. Какво можехме да направим?
Клатя глава и гледам двора, окъпан в светлини, които плуват пред очите ми.
На себе си казвам: Силата и славата
6.♠ Миг на красота ♠
Докато хлапетата танцуват на двора под нощното небе и светлините, виждам нещо. Луа и Мари се държат за ръце.
Изглеждат толкова щастливи, точно в този миг, докато гледат децата и лампичките на старата им етернитова къща.
Луа я целува.
Нежно, по устните.
Тя отвръща на целувката му.
Понякога хората са красиви.
Не заради това как изглеждат.
Не заради това, което казват.
Просто защото са каквито са.
7 ♠ Миг на истина ♠
Мари ме увещава да вляза за чаша кафе. Отначало отказвам, но ; тя настоява.
- Трябва да влезеш, Ед.
Предавам се. Влизаме, пием кафе и си говорим.
Известно време всичко е наред, докато Мари не замълчава насред думата. Разбърква кафето си и казва:
- Благодаря ти, Ед. - Бръчиците й се раздвижват, а в очите й . просветват искри. -Много ти благодаря.
- За какво?
Тя клати глава.
- Не ме карай да го казвам, Ед. Знаем, че си бил ти. Джеси не може да пази тайна, дори да му залепим устата. Знаем, че си бил ти.
Предавам се напълно.
- Заслужавахте го.
Тя още не е удовлетворена.
- Но защо? Защо ние?
Казвам й истината.
- Нямам никаква представа. - Отпивам от кафето. - Историята е дълга и почти необяснима. Знам само, че стоях пред тази стара къща и останалото просто се случи.
Луа се намесва в разговора и като че изтласква думите напред.
- Знаеш ли, Ед, живеем тук почти година и никой, абсолютно никой не си е мръднал пръста да ни помогне или да ни накара да се почувстваме като част от квартала. Не сме и очаквали друго. Хората си имат достатъчно грижи... - Очите му се задържат върху моите за миг. - А после се появяваш ти, ни в клин, ни в ръкав. Просто не разбираме.
В този миг на мен самия нещата ми стават ясни.
- Не се и опитвайте - казвам, - и аз самият не разбирам.
Мари приема думите ми, но не се отказва.
- Добре, Ед, но искаме да ти благодарим.
- да - казва Луа.
Мари му кимва, той става и отива до хладилника. На него с магнит е закрепен плик, на който е написано "Ед Кенеди". Връща се и ми го подава.
- Възможностите ни не са големи - казва той, - но това е най-доброто, което можем да направим, за да ти благодарим. - И слага плика в ръцете ми. - Мисля, че ще ти хареса. Такова ми е усещането.