Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
Вътре има ръчно направена коледна картичка. Рисували са я всичките хлапета. Коледни дръвчета, ярки светлини, играещи деца. Някои от рисунките са ужасно нескопосни, но въпреки това са прекрасни. Едно от децата е написало:
Скъпи Ед,
Пожелаваме ти весела Коледа! Надяваме се, че и ти имаш красиви светлини, като тези, които ни подари.
От цялото семейство Татупу
Усмихвам се, ставам и отивам в хола, където децата са се натъркаляли пред телевизора.
- Благодаря за картичката - казвам им.
Всички започват да говорят едно през друго, но Джеси е най-гласовит.
- Няма за какво, Ед.
И след няколко секунди отново са погълнати от телевизора. Гледат някакъв филм от онези приключения с животни - котка, която плава по река в кашон.
- Доскоро - казвам им, но никой не ме чува. Поглеждам още веднъж доволно картинките и се връщам в кухнята.
Там ме чакат още подаръци.
Луа държи малък тъмен камък с шарка, наподобяваща кръст.
- Един приятел ми го даде преди време, Ед. Носи късмет. - Той ми го подава. -Искам да го вземеш.
Гледаме камъка и мълчим.
Собственият ми глас ме изненадва.
- Не - казвам му. - Не мога да го приема, Луа.
Тихите му и благи думи са спокойни, но настоятелни. Очите му преливат от искреност.
- Не, Ед. Трябва да го вземеш. Даде ни толкова много. Повече, отколкото можеш да си представиш.
Той отново ми подава камъка и дори го слага в дланта ми и затваря пръстите ми около него. Държи ръката ми в своята.
- Твой е.
- Не само за късмет - казва Мари. - И за спомен.
Сега приемам камъка и го разглеждам.
- Благодаря ви - казвам и на двамата. - Ще го пазя.
Луа слага ръка на рамото ми.
- Знам.
Тримата стоим в кухнята близо един до друг.
Когато си тръгвам, Мари ме целува по бузата и си казваме довиждане.
- Не забравяй - казва ми тя. - Идвай по всяко време. Винаги си добре дошъл.
- Благодаря - казвам й и излизам.
Луа иска да ме откара до нас, но отказвам, искам да повървя. Стискаме си ръцете и Луа отново едва не смачква дланта ми.
Изпраща ме през моравата до улицата и ми задава един последен въпрос.
- Ще те питам нещо, Ед.
Делят ни няколко крачки.
- Разбира се.
Той се отдалечава още малко от мен. Стоим в тъмното. Зад нас лампичките сияят горделиво. Мигът на истината е настъпил.
- Никога не си живял в тази къща, нали? - пита ме той.
Няма как да излъжа. Нито да се измъкна.
- Не - отговарям. - Не съм.
Гледаме се и виждам колко много неща иска да знае Луа. Почти е на път да ме попита, но се отказва. Предпочита да не разваля нещата с още въпроси.
Всичко е такова, каквото е.
- Довиждане, Ед.
- Довиждане, Луа.
Стискаме си ръцете и тръгваме в различни посоки. На края на улицата, точно преди да завия зад ъгъла, се обръщам още веднъж, за да видя лампичките.
8.♠ Клоун стрийт, картофи, портиер и аз ♠
Най-горещият ден от годината е и съм дневна смяна в града. Таксито уж има климатик, но той се разваля за възмущение на всички клиенти. Предупреждавам ги, преди да се качат, но само един се отказва. Мъж, чиито дробове току-що са всмукали за последно дима на цигара "Уинфийлд".
- Безнадеждна работа - казва ми той.
- Знам - съгласявам се и вдигам рамене.
Камъкът на Луа Татупу е в левия ми джоб. Той ме кара да се чувствам щастлив в мъчителните задръствания, когато светофарите светят зелено, а колите не мърдат.
Малко след като връщам таксито в гаража, Одри спира наблизо. Сваля прозореца, за да говори с мен.
- Плувнала съм в пот - казва.
Представям си потта по нея и как бих искал да усетя вкуса й. С празен поглед се потапям във визуалните подробности.
- Ед!
Косата й е мазна, но прекрасна. Руса като слама. Три-четири слънчеви зайчета танцуват по лицето й. Тя отново се обажда.
- Ед!
- Извинявай - сепвам се аз. - Бях се замислил. Поглеждам натам, където стои гаджето й и я чака. - Чака те.
Връщам се към лицето на Одри, подминавам го и поглеждам пръстите й на волана. Отпуснати, окъпани в светлина. И прекрасни. Чудя се дали той забелязва тези дребни неща, но не го казвам на Одри. Само добавям:
- Лека вечер - и се отдръпвам от колата.
- И на теб, Ед.
Тя потегля.
Дори и после, докато слънцето залязва, а аз влизам в града и отивам на "Клоун Стрийт”, виждам Одри, ръцете й, стройните й крака. Представям си я как се усмихва, докато говори и се храни с гаджето си. Представям си как той й подава храната с пръсти и как тя я поема и устните й оставят отпечатък от красотата й върху него.