Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
Портиер е с мен.
Верният ми другар.
По пътя купувам горещи пържени картофки с много сол и оцет. Увити са като едно време, в днешния вестник, в новините от конните надбягвания. Фаворитка е двегодишна кобила на име Бейкън Рашърс. Чудя се как ли се е справила. Портиер обаче не проявява особен интерес към нея. Подушил е картофките.
Стигаме до "Клоун Стрийт" 23 и виждаме, че там има ресторант. Съвсем малък, казва се "При Мелусо". Италиански. Намира се в търговски район и следва традицията на малките ресторанти да е слабо осветен. Мирише добре.
Отсреща на улицата има пейка и сядаме да си изядем картофите. Бъркам в пакета през мазната гореща хартия. Наслаждавам се на всеки миг. Всеки път, като подхвърля картофче на Портиер, той го оставя да падне на земята, навежда се и го прибира с език. Нищо не отказва това куче. Не му пука за холестерола.
Тази вечер нищо.
Следващата също.
Времето си минава ей така.
Вече ни става традиция. "Клоун Стрийт". Картофки. Портиер и аз. Собственикът е стар и достолепен. Убеден съм, че не той ми трябва. Усещам го. Нещо ще се случи.
В петък вечер пак стоя пред ресторанта. Прибирам се, след като затварят, и намирам Одри да ме чака на верандата. По бермуди и тънка блузка, без сутиен. Одри не е от надарените, но пак е хубава. Спирам за миг, поколебавам се и продължавам. Портиер я обича и преминава в тръс.
- Здрасти, Портиер - казва тя.
Навежда се и го погалва. Двамата са добри приятели.
- Здрасти, Ед.
- Здрасти, Одри.
Отварям вратата и тя влиза след мен. Сядаме.
В кухнята.
- Къде си ходил пак? - пита ме тя.
Досмешава ме, защото обикновено този въпрос се задава на непрокопсани съпрузи.
- На "Клоун Стрийт" - отговарям.
- "Клоун Стрийт" ли?
Кимвам.
- До един ресторант там.
- Има улица, която се казва така?
- Да.
- Случи ли се нещо там?
- Не.
- Ясно.
Тя извръща поглед, а аз вземам решение и питам:
- Защо си дошла, Одри?
Тя гледа надолу. Не към мен. Най-сетне проговаря:
- Май ми липсваше, Ед.
Очите й са бледозелени и влажни. Искам да й кажа, че едва от седмица не сме се виждали, но мисля, че знам за какво говори.
- Имам чувството, че някак се изплъзваш. Променил си се, откакто започна всичко това.
- Променил ли съм се? - питам аз, но всъщност знам. Така е.
Изправям се и я гледам.
- да - потвърждава тя. - Преди си беше ти, и толкова. - Говори така, сякаш не й се иска да чуе онова, което казва. Но трябва да го каже. - Сега си някой, Ед. Не знам какво точно си правил и какво ти се е случило, но... знам ли, струваш ми се някак далечен.
Каква ирония. А аз исках единствено да се сближим. Опитвах с всички сили.
Тя заключава.
- Сега си по-добър.
В този миг виждам нещата от нейната позиция. На нея й харесва да бъда "Никой. Ед". Така е по-спокойно. Стабилно. А аз съм променил нещата. Оставил съм отпечатъка си върху света, колкото и нищожен да е, и това е нарушило равновесието помежду ни. Може би се бои, че щом не мога да я имам, няма да я искам.
Ясно и просто.
Както винаги е било.
Тя не иска да ме обича, но не иска и да ме загуби.
Иска всичко да си е наред. Като преди.
Но вече не е така сигурно.
Ще бъдем, опитвам се да обещая.
Дано да съм прав.
Все още сме в кухнята, пръстите ми напипват камъка на Луа в джоба ми. Мисля за това, което ми каза Одри. Може би наистина се освобождавам от стария Ед Кенеди и се превръщам в един нов човек, изпълнен с цели, а не с провали. Може би една сутрин ще се събудя, ще се изсуля от себе си и ще погледна старото си Аз, проснато мъртво между чаршафите. Знам, че това е нещо хубаво.
Но защо едно такова хубаво нещо ме натъжава? Нали това исках от самото начало!
Пак отивам до хладилника и вадя още за пиене. Стигнал съм до извода, че трябва да се напием. Одри е съгласна.
- А ти какво прави, докато аз бях на "Клоун Стрийт"? - питам по-късно от дивана.
Виждам как мислите й се люшкат.
Достатъчно е пияна да ми каже, макар че още се смущава.
- Нали знаеш - казва стеснително.
- Не - правя се на ударен. - Не знам.
- Бяхме със Саймън у нас и... правихме го няколко часа.
- Няколко часа?! - Това ме жегва, но не го показвам. - Как ти стигнаха силите да дойдеш дотук?
- Не знам - признава тя. - Той се прибра у тях и аз се почувствах празна.
И дойде тук, мисля си аз, но без горчивина. Вече си давам сметка, че физическите неща не са чак толкова важни. Одри има нужда от мен сега и заради доброто старо време съм готов да се примиря.