Аз съм пратеникът

Как, по дяволите, ще ги прочета всичките за седмица или две? Стиховете на Силвия може би, но другите двама са написали някои доста дебели книги, без преувеличение. Дано поне да са добри.

- Виж какво - казва библиотекарят, когато заставам пред бюрото му с всичките книги. - Не можеш да ги вземеш всичките. Има си ограничения. А карта имаш ли?

- Каква карта? - не се удържам аз. - За игра? Кредитна? За каква по-точно питаш?

- Добре де, умнико.

И двамата се наслаждаваме на мига. Той се навежда под бюрото и ми подава лист хартия.

- Попълни го, ако обичаш.

Получавам библиотечната си карта и се опитвам да му се подмажа, за да изкрънкам всичките книги.

- Благодаря, приятел. Работата ти е страхотна.

Той ме поглежда.

- Какво, всичките все пак, а?

- Точно така. - Вдигам ги от пода и ги струпвам на бюрото му. - Наистина ми трябват и по един или друг начин ще ги взема. Само в днешното болно общество човек може да бъде преследван заради това, че чете твърде много. - Хвърлям поглед към празната библиотека. - Не виждам да има голям наплив. Съмнявам се, че някой друг ще ги поиска точно сега.

Той ме оставя да говоря.

- Ако трябва да съм честен - казва, - на мен лично изобщо не ми пука колко книги ще изнесеш. Но има правила. Ако шефът ме хване, съм вътре.

- Вътре в какво?

- Не знам в какво, но ще е до ушите.

Продължавам да го гледам и не отстъпвам и сантиметър. Той поддава.

- Добре де, дай ми ги. Да видя какво мога да измисля. - Започва да сканира заглавията. - Шефът ми така или иначе е пълно дърво.

Когато приключва, от другата страна на бюрото има точно осемнайсет книги.

- Благодаря - казвам му. - Много съм ти задължен.

Как ще ги замъкна до вкъщи, питам се и обмислям дали да не звънна на Марв да ме закара, но успявам да се справя и сам. По пътя изпускам няколко, правя и доста почивки, но в крайна сметка всички книги пристигат у дома.

Не си усещам ръцете.

Не съм подозирал, че думите тежат толкова много.

Цял следобед чета.

Веднъж дори задрямвам. Не от неуважение към авторите. Просто боят и мачът още ми държат влага.

Чета и се наслаждавам на Греъм Грийн. Още не откривам насока, но си мисля, че нещата би трябвало да са доста прости. Поглеждам книжната планина, която съм натрупал. Меко казано, изглежда обезсърчаващо. Как ще намеря онова, което търся, в тези хиляди страници?

Когато се будя, навън духа южнякът и е доста хладно за това време на годината. Началото на декември е и ми е странно, че трябва да обличам пуловер. Излизам навън и виждам пред вратата парче хартия.

Не, салфетка.

Затварям очи за миг, навеждам се и я вдигам. Осъзнавам, че са ме следили през цялото време. Видели са, че отивам в библиотеката. Гледали са ме вътре в библиотеката и по пътя към дома. Знаят, че съм написал заглавията на салфетка.

Чета.

Само няколко думи, в червено.