Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
- Мари! - провиква се той от вратата. - Деца! - И се обръща към мен. - Къщата същата ли е, каквато я помниш?
- Моля? - Но в следващия миг се сещам. - А, да, същата е.
Децата започват да извират от разните врати и вратички и да се катерят по нас. Луа ме представя на тях и на съпругата си. Вечерята е картофено пюре и наденички.
Докато се храним, Луа разказва смешки и децата не спират да се кикотят, въпреки че според майка им са чували смешките вече хиляди пъти. Мари има бръчки под очите и изглежда уморена от живота и от децата и от това да слага храна на масата всяка вечер. Има по-нежна кожа от Луа и тъмнокафяви къдрици. Била е красива - дори по-красива от сега. Работи в един от супермаркетите.
Имат пет деца. Никое не може да се храни със затворена уста, но когато се смеят, целият свят се оглежда в очите им. Веднага разбираш защо Луа се държи така с тях и толкова много ги обича.
- Татко, може ли да яхна Ед? - пита едно от момиченцата.
Кимвам и Луа казва:
- Разбира се, миличка, но какво трябва да кажеш?
Това ми напомня за Тони, брата на отец О’Райли.
Момиченцето се плясва по челото, усмихва се и повтаря:
- Той може ли да ме качи на конче, моля?
- Разбира се, съкровище - казва Луа и аз така и правя.
Когато Мари най-сетне успява да ме спаси от най-малкото момче, децата вече са се изредили да ме яхат тринайсет пъти.
- Джеси, мисля, че Ед е много уморен.
- Добре де... - предава се Джеси и аз се строполявам на дивана.
Джеси е на около шест и докато си седя, прошепва нещо на ухото ми.
Това е отговорът.
- Татко скоро ще слага коледните лампички. Трябва да дойдеш да ги видиш някой ден. Много ги обичам тези лампички.
- Обещавам - казвам му. - Ще дойда.
Оглеждам за последен път къщата. Вече почти съм успял да убедя себе си, че съм живял там. Дори си сътворявам най-различни чудесни спомени с баща ми сред тези стени.
Когато си тръгвам, Луа спи и Мари ме изпраща.
- Благодаря - казвам й. - За всичко.
Тя ме поглежда с топлите си непресторени очи.
- Няма проблем, Ед. Ела пак, когато се наканиш.
- Ще дойда.
Този път не лъжа.
В края на седмицата минавам оттам. Коледните лампички са окачени. Много са овехтели и избледнели. Някои липсват. От старите са. Не примигват. Просто големи крушки в различни цветове, провесени по стряхата на верандата. Ще се върна по-късно, мисля си, да погледна.
Вечерта, когато лампичките са включени, виждам, че едва половината от тях работят, което са точно четири светещи крушки. Четири крушки, които ще осветяват къщата на семейство Татупу тази година. Не е кой знае какъв проблем, но може би е вярно, че големите неща често са малки неща, на които не обръщаме внимание.
При първа възможност ще се върна през деня, когато всички са на училище и на работа.
Нещо трябва да се направи с тези лампички.
Отивам до "Кеймарт" и купувам чисто нов комплект лампички, точно като техните. Хубави, големи крушки в червено, синьо, жълто и зелено. Сряда е, денят е горещ и за мое учудване никой от съседите не идва да пита какво правя там, когато се качвам на верандата на семейство Татупу и стъпвам върху голяма обърната тенджера. Махам старите лампички, като извивам пироните, които държат кабела. Когато вече съм свалил всичко, забелязвам, че кабелът влиза вътре в къщата (както си му е редът), така че не мога да довърша работата докрай. Вместо това връщам старите лампички на мястото им и оставям новите пред входната врата.
Не пиша бележка.
Няма какво друго да направя.
Най-напред мисля да напиша "Честита Коледа" някъде на кутията, но се отказвам. Тук не става въпрос за думи.
А за светещи лампички и малки неща, които всъщност са големи.
5.♠ Силата и славата ♠
Ям равиоли в кухнята същата вечер, когато отпред спира микробус. Двигателят изръмжава за последно и чувам как вратата на колата се затръшва. После малки юмруци започват да тропат по външната врата.
Портиер залайва като никога, но го успокоявам и отварям вратата.
Там стоят Луа, Мари и всичките им деца.
- Здрасти, Ед - казва Луа и останалите повтарят след него като ехо. - Търсихме те в указателя, но те нямаше, затова прозвънихме всички останали Кенеди в града. Майка ти ни даде адреса.
Става тихо, докато се чудя какво им е казала майка ми. Мари нарушава тишината.
- Ела с нас - казва тя.
Возя се в микробуса, сплескан между децата, и за пръв път всички в това семейство мълчат. Това, както можете да си представите, ме кара да се чувствам силно притеснен. Уличните лампи проблясват като страници от светлина, приближават се към мен и се обръщат, затварят се. Поглеждам напред и виждам, че Луа ме гледа в огледалото за обратно виждане.