Гръмотевичния щит [bg]

— Срещал ли си го?

— Не — отвърна Ктосис. — Нито имам желание. — Той снижи глас. — Някога имал слуга, който го ядосал и за наказание Пророка го превърнал в прокажен. Трябва да знаеш, принце мой, че той мрази всички египетски благородници. Ако разбере кой си — а може би ще успее, защото има огромни сили, — ще те прокълне и ще умреш.

— Нужно е повече от проклятие, за да бъда убит — увери го Гершом.

Сега, докато стоеше в сенките, не беше толкова сигурен. Не се съмняваше, че повечето от историите на Ктосис за Пророка са били силно преувеличени, но въпреки това този човек със сигурност имаше някаква магия. И за да го достигне, Гершом трябваше да прекоси източния квартал, който гъмжеше с египетски търговци и посланици. Всеки, който го познаеше, щеше да пожелае наградата за главата му — собствената си тежест в злато.

Глупав риск заради един умиращ човек, прошепна гласът на разума.

— Не и ако смъртта му може да се предотврати — каза той на глас.

После вдигна качулката на тъмното си наметало над главата си и тръгна под лунната светлина. Прекоси Улицата на блестящите танцьори и се насочи надолу по дългия хълм към източния квартал. В далечината чуваше шума на чукове, докато работниците продължаваха да строят сградите, нужни за Игрите, на светлината на фенери. Не за пръв път Гершом се зачуди над странната природа на тези морски народи.

Всички врагове на Троя бяха поканени на сватбата. И докато бяха тук, щяха да бъдат защитавани от троянски войници, сякаш са приятели. Къде беше смисълът в това, зачуди се той? Враговете трябва да бъдат посичани, а костите им да се оставят да гният. Вместо това те щяха да доведат свитите си и да играят игри, да тичат и да хвърлят тежести, да се борят и състезават. А наградите, които за тези мъже бяха по-важни от всичко? Не богатствата от победата, златните пръстени или сребърните накити. Не богато украсените шлемове, майсторски изработените мечове или блестящите щитове.

Не, войните копнееха за малките венци от лаврови листа, донесени от дърветата под връх Олимп, които щяха да красят челата на шампионите.

Бореха се за победа, понякога дори умираха, и всичко това заради няколко поувехнали листенца.

Гершом отклони мислите си от тази идиотщина и продължи.

За разлика от Горния град с неговите чудесни дворци, дворове и градини, Долният беше претъпкан, а вонята на урина и екскременти изпълваше въздуха. Улиците бяха тесни, много от сградите изглеждаха разнебитени и зле построени. Гершом не спря никъде. Няколко жени го спираха, за да му предлагат „услуги”, а също и няколко млади мъже с боядисани лица. Той не им обърна никакво внимание.

Накрая стигна до Улицата на бронза и сви надясно, за да намери тясното отклонение, което му бе описал Ктосис. Докато оглеждаше сградите, към него се приближи един едър мъж.

— Изгубил ли си се, страннико? — попита той.