Гръмотевичния щит [bg]

В залива на Троя далеч под нея виждаше кораб, който бързо се приближаваше към града от север. Той бързаше, за да изпревари прииждащата буря, греблата му се движеха ритмично, а платното бе издуто от вятъра.

Мислите на Андромаха отлетяха обратно към собственото й пътешествие с „Пенелопа” миналата есен. Тогава сърцето й бе натежало от тревоги, а бъдещето изглеждаше мрачно и заплашително. Струваше й се невъзможно, че е изминала само една зима откак за последно видя Калиопа, откак двете заедно изпълняваха упокойните ритуали за душата на Минотавъра. Остров Тера сега принадлежеше на различна епоха, изчезнала като сън. Оттогава се бе случило толкова много. В този момент й се прииска Калиопа да е с нея на голия хълм. Егоистична мисъл, осъзна тя на мига, защото Калиопа не бе подходяща за света на мъжете. Мястото й беше на Тера, където бе щастлива и свободна. Мислите за приятелката й сега я объркваха. За разлика от любимата си, Андромаха никога не бе мразила мъжете, нито бе копняла да се освободи от тях. Времето й, прекарано с Калиопа, особено нощите, в които вкусваха вино от устните си и галеха телата си, бяха прекрасни и й носеха щастие. Но чувствата, които Хеликаон будеше в нея, я радваха не по-малко.

Ала сега емоциите й бяха разкъсани. Андромаха въздъхна и се обърна към новопостроената гробница. Тя бе майсторски изработена и украсена с изображенията на смели войни и красиви девици, а входът й гледаше на запад, към земите на микенците. Около нея все още нямаше трева и мраморът беше бял като лебедова перушина. В нея почиваха костите на Аргуриос и Лаодика, заспали вечния си сън заедно.

Андромаха усети позната болка в сърцето си — мъртвата тежест на вината в душата й. Ако бе осъзнала навреме сериозността на раната на приятелката си, дали нямаше да може да я спаси? Задавала си бе този въпрос хиляди пъти. От мисълта вече й се повдигаше — тя бе зъл демон, притаен в сенките на ума й, който винаги я дебнеше, за да я нападне и измъчва. Но въпреки това всеки ден идваше до гробницата, за да нахрани демона отново.

Лаодика бе пронизана, когато предателите-тракийци нападнаха двореца. Андромаха я изнесе до измамната безопасност на покоите на царицата, докато Хеликаон и отряд от царските орли се бореха да отблъснат нападателите. Раната сякаш беше лека. Нямаше много кръв и Лаодика изглеждаше силна. По-късно, докато ужасната обсада се проточи, тя започна да се разсейва и да й се доспива. Чак тогава Андромаха извика лечителя при нея. Копието бе проникнало дълбоко и раната се оказа смъртоносна.

Нежната Лаодика, обикновена и пухкава, бе открила истинската си любов в дните преди атаката. В онази ужасна нощ мечтите и надеждите й умряха. Андромаха никога нямаше да забрави момента, в който любовникът й дойде при нея. Могъщият Аргуриос, който бе удържал стълбите като титан, също умираше от стрела в гърдите, чийто връх почти бе достигнал сърцето му. Хеликаон и Андромаха му помогнаха да се изправи на крака и той отиде до леглото на Лаодика.