Гръмотевичния щит [bg]

Андромаха мина през Скейската порта, пазена от Великата кула на Илион, и влезе в града. Въпреки времето, мрачното й настроение се пооправи при вида на златния град с богато украсените му сгради и зелени дворове. Това бе нейният дом вече половин година и тя го обичаше и мразеше едновременно.

В този хладен следобед каменните улици гъмжаха от хора. Андромаха сви надясно, после се изкатери по дървените стъпала към южния парапет. Там се спря, защото на високо вятърът се усещаше по-силно. Той я блъскаше и развяваше дългата й червена коса.

Погледна на юг, към зелените склонове на връх Ида, свещената планина, където се издигаше наблюдателницата на Зевс. Отвъд Ида, невидима оттук, лежеше Тива в полите на Плакос, където царуваше баща й.

Андромаха достигна края на стените при големия североизточен бастион. Кулата бе по-широка и масивна от другите и гледаше към северните равнини и земите на хитите. Там се намираха конските пасбища и полетата с пшеница, които хранеха нарастващото население на Троя.

В този момент в поляните под града изграждаха редици от грубо сковани пейки около добре измерена, отъпкана и разделена с въжета земя, където да се провеждат конните надбягвания в предстоящите Сватбени игри. Андромаха погледа замислено подготовките за известно време, а после се завъртя, за да види земята южно от бастиона, където други групи мъже още работеха по укреплението и рова около долния град. Не за пръв път тя се замисли колко е странно, че западните царе, поканени за Игрите, бяха същите тези войни, които този ров бе предвиден да държи на разстояние.

Светлината започваше да избледнява и Андромаха се насочи към двореца на Хектор.

Докато минаваше покрай Дома на змиите, храма на бога лечител Асклепий, оттам дотича млад мъж. Андромаха се усмихна, когато го позна.

— Ксандер, едва те познах. Толкова висок си станал. Мислех, че досега ще си се върнал в Кипър.

Младежът бе израснал с цяла длан от миналия път, когато го бе видяла. Гърдите и раменете му започваха да се разширяват и тя виждаше мъжа, в който щеше да се превърне. Но когато й се усмихна, луничавото му лице все още бе това на детето, което бе срещнала по пътя към Троя.

— Макаон ме учи на лечителство. Много е трудно — призна той. — Каза ми, че господарят Хеликаон е бил ранен и ти се грижиш за него?

Усмивката на Андромаха се стопи.

— Раната не иска да зарасне, а треската не изчезва.

Момчето не изглеждаше притеснено от новините.

— Той е силен, Андромаха. Велик войн. Ще се оправи. Казват, че заедно е Аргуриос е убил стотина микенци. Подобен човек няма да остави една малка рана да го убие.

— Раната не е малка, Ксандер — каза тя, възпирайки надигналия се гняв. Момчето боготвореше Хеликаон, но не го бе виждало от нападението насам, не бе виждало стопената плът и костите, стърчащи от горещата от треската кожа. Смъртта му беше близо и когато дойдеше, нещо в Андромаха щеше да загине с него.