Гръмотевичния щит [bg]

На вратата ги посрещна едър чернобрад мъж, който се ухили широко, щом видя момчето.

— Ксандер!

Той се пресегна и сграбчи младежа в смазваща прегръдка. Ксандер почервеня целия, но също се радваше на срещата.

— Гершом! Мислех си, че ще си на „Ксантос”.

Египтянинът поклати глава.

— Не, момче. Хеликаон има нужда от пазач, а и аз никога не съм обичал да греба. Да го посетиш ли си дошъл? Той ще се радва да те види.

Леглото беше широко и покрито с бял лен. До него стоеше бременна млада жена, която работеше върху парче намачкана бродерия.

Хеликаон бе смъртно блед и спеше. Андромаха погледна Ксандер. И неговото лице беше пребледняло, когато видя истинското състояние на своя герой. По слабото лице на Хеликаон блестеше пот и затворените му очи бяха потънали в черепа, заобиколени от сенки. Из стаята се носеше миризма на загниваща плът.

Ксандер остана смълчан и Андромаха видя сълзи в очите му. Младата бременна жена гледаше младежа.

— Ксандер, това е Елена, принцеса от Спарта, която сега е жена на принц Парис — представи я Андромаха.

За миг момчето изглеждаше така, все едно не я бе чуло, а после пое дълбоко дъх и откъсна взора си от поваления мъж.

Елена се усмихна срамежливо. Тя бе обикновено момиче с руса коса и топли кафяви очи, а усмивката й озари стаята на болния.

И тогава Хеликаон извика:

— Аргуриос, отдясно! Браво! Диос, дай друг меч!

Той се надигна в леглото, а болезнено слабата му ръка полетя към невидимите врагове. Гершом и Андромаха го притиснаха нежно назад и той незабавно заспа отново. Сенките под очите му се открояваха на фона на белите чаршафи.

Когато излязоха от стаята, Андромаха каза:

— Нощите са тежки, когато мъртвите обикалят около леглото му. Зидаптас и Аргуриос, и брат му Диомед. И други, чиито имена не зная.

Видя, че Ксандер я гледа с ококорени очи и съжали, че е говорила толкова открито.

— Изглеждаш изморена, господарке — каза той нежно и топлотата в гласа му почти я накара да заплаче.

Когато Ксандер си тръгна, изпратен от двореца от Гершом, Андромаха се върна в собствените си покои и се хвърли на леглото. Страхът се бе вкопчил в нея, а сухите й очи гледаха невиждащи тавана.

Спомни си отново деня на плажа след обсадата. Това бе последния път, когато видя Хеликаон здрав и силен. Съгласиха се, че трябва да се разделят, че е редно Андромаха да остане и да се омъжи за Хектор, а той — да се върне в Дарданос и да поеме тежестта на управлението.

Тогава той й каза: „Няма нищо на тази земя, което да искам повече от това да отплавам с теб, за да живеем заедно.” И двамата знаеха, че това е невъзможно. Сега й се искаше да бяха тръгнали в същия миг, да бяха хвърлили зова на дълга като прах по четирите вятъра и отплавали надалеч от тъгата на света.