Бляскавият двор [bg]

Извън импровизираното ми ателие обаче времето ми за рисуване беше забележимо дълго.

– Ето те и теб – възкликна гос­по­жи­ца Брадли една вечер. Не можех да си тръгна от ателието, докато една от боите не се слегне както трябва, и затова бях закъс­няла за вечеря в общото ни помещение. Всички други момичета бяха насядали и приковаха погледи върху мен, докато стоях на прага. На дълго пътуване като това всеки, забъркал се в неприят­нос­ти, си беше направо висша форма на забавление.

– Съжалявам, мадам. – Сключих ръце пред тялото си и се опитах да си придам разкаяно изражение. – Разхождах се по палубата и когато тръгнах да се връщам, на стълбището се натъкнах на група моряци – поправяха нещо. Не исках да ми се налага да минавам прекалено близо до тях, затова изчаках – диск­рет­но, докато приключат. Сметнах, че така е редно да постъпя.

Гос­по­жи­ца Брадли изцъка с език:

– Редното щеше да е да не излизаш сама на палубата. – Поне не бях единствената, провинила се в това. Няколко момичета с морска болест също често понасяха укори.

– Съжалявам – повторих. – Просто имах нужда от въздух. Тук долу понякога започва да ми се гади.

Тя про­дъл­жи да ме оглежда критично още миг, а пос­ле ми кимна да сядам.

– Много доб­ре, но гледай да не се повтаря. И това важи за всички ви.

Момичетата закимаха покорно, знаейки много доб­ре, че ве­роят­но щеше да се повтори. Изпуснах въздишка на облекчение и се настаних до Мира. След като започна тази работа със Сед­рик, не бях успявала да прекарвам много време с нея. Отначало тя бе отбелязвала това и се беше опитвала да ме включва в разходките по палубата, но в крайна сметка се беше отказала. Сега, когато не рисувах, понякога я откривах сама в каютата ни да препрочита приключенските си истории. Друг път изобщо не можех да я открия наоколо.

– Поредното упадъчно ядене – каза тя и ми подаде панерче със сухари.

Намръщено взех едно парче твърд сухар, а пос­ле добавих малко кисело зеле от един поднос. Уроците ни по изтънчено хранене и етикет не ни бяха от особена полза в момента, докато се изхранвахме с тези прости моряшки дажби. Храната сама по себе си не ме смущаваше толкова много, колкото фактът, че всеки ден ядяхме едно и също.

Бях вдигнала сухара към устата си, когато Клара внезапно каза:

– Горе не вали ли? Защо не си мокра, Аделейд?

Застинах, когато очите на всички отново се извъртяха към мен.

– Аз... бях се скрила – казах най–сетне. – Знаех, че гос­по­жи­ца Брадли няма да иска да си съсипем дрехите – или дори косите. Може и още да не сме в Адория, но е доб­ре да поддържаме определени стандарти. – Вече сигурна, че имам на какво да се опра, се усмихнах сладко на Клара: – Разбирам защо ти може би не мислиш за тези неща на пътуване като това. Но като диамант на групата ни намирам, че това е нещо, кое­то трябва постоянно да имам предвид.