Драконите на изчезналата луна [bg]

Когато звярът пристъпи напред, затворниците панически започнаха да отстъпват в желанието си да се спасят от присъствието му. Джерард остана съвсем сам в предната част на килията. Отчаяно се опита да си припомни името на създанието, ала ужасено осъзна, че напълно се е изплъзнало от ума му.

— Слава на боговете, сър — произнесе все пак. — Вече започвах да си мисля, че ще изгния тук. Къде е капитан Самювал?

— Там, където трябва да бъде — протътна минотавърът, втренчил биволските си очи в него. — Какво работа имаш с него?

— Искам да гарантира за мен — отвърна младият войн. — Сигурен съм, че ще си спомни кой съм. Вероятно и вие вече сте ме познали, сър. Бяхме в един и същи лагер малко преди нападението срещу Солантас. С мен имаше и затворник — жена войн от Ордена на соламнийските рицари.

— Да, спомням си — каза минотавърът. Очите му се присвиха. — Жената успя да избяга. С твоя помощ.

— Не, сър, в никакъв случай! — запротестира с негодувание Джерард. — Схванали сте всичко напълно погрешно! Който и да й е помогнал, не съм бил аз. Когато открих, че се е измъкнала, тръгнах по петите й. Успях да я заловя отново, но вече се намирахме близо до позициите на соламнийците. Жената се разкрещя и преди да успея да я усмиря — той посегна с ръка към гърлото си, — рицарите й се притекоха на помощ. Попаднах в плен и от тогава се намирам тук.

— Хората ми провериха дали в затворите няма от нашите — подчерта минотавърът.

— Опитах се да обясня и на тях — отвърна наскърбено Джерард. — Повтарях разказа си отново и отново, но никой не вярва!

Създанието не отговори. Просто стоеше и го гледаше втренчено. Джерард нямаше как да разбере какво си мисли минотавърът в този момент.

— Вижте, сър — каза отчаяно той, — мислите ли, че щях да се намирам в тази воняща дупка, ако лъжех?

Минотавърът продължаваше да се взира в него. Сетне се завъртя на пети и отиде в дъното на коридора, за да поговори с главния тъмничар. Младият войн видя как тъмничарят също го оглежда, след което поклати глава и безпомощно вдигна ръце.

— Пуснете го — заповяда минотавърът.

Стражите се разбързаха да изпълнят нареждането. Някой извади ключ и отвори вратата на килията. Джерард победоносно излезе навън под съпровода на множество ругатни и сподавени проклятия от страна на съкилийниците си. Не го беше грижа. В този момент на драго сърце би прегърнал даже минотавъра, ала бързо премисли поведението си и реши, че трябва да се държи по-скоро наранено, отколкото облекчено. Той изруга под нос и погледна заплашително главния тъмничар.