Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Накрая Сенсъм си тръгна и Игрейн се изплези зад гърба му.
— Кажи ми, Дерфел — каза тя, когато светецът се бе отдалечил достатъчно, за да не ни чува, — какво трябва да направя за раждането?
— Защо за Бога питате мен? — засмях се аз. — Аз не знам нищо за раждането на деца, слава Богу! Дори не съм виждал как се ражда дете и нямам никакво желание да видя.
— Но знаеш старите обичаи — каза тя настоятелно, — това имам пред вид аз.
— Жените във вашия каер ще знаят много повече от мен. Все пак винаги когато Сийнуин трябваше да ражда, слагахме желязо в леглото, изливахме женска пикня на прага, слагахме пелин в огъня и разбира се, намирахме девствено момиче, което да поеме новороденото. И най-важното — продължих аз строго, — в стаята не трябва да има мъже. Нищо не носи по-голямо нещастие от присъствието на мъж в момента на раждането.
Докоснах издадения пирон на писалището си, за да избегна злата участ, която можех да си навлека само като говорех за това. Ние християните, разбира се, не вярваме, че докосването на желязо може да оказва някакво влияние върху съдбата, била тя зла или добра, въпреки това главичката на моя пирон лъщеше от честото докосване. — Вярно ли е това за саксите? — попитах аз.
Игрейн кимна.
— Те приближават, Дерфел.
Аз отново потърках пирона.
— Тогава кажи на мъжа си да приготви копията си.
— Няма нужда аз да му казвам — мрачно отговори тя.
Чудя се дали тази война някога ще свърши. Защото от както се помня бритите воюват със саксите и въпреки че спечелихме веднъж една голяма победа над тях, в годините след тази победа те ни отнеха много от земята, а заедно със земята ни лишиха и от легендите, свързани с долините и върховете, преминали в техни ръце. Историята не е просто разказ за делата на хората, тя е нещо, свързано със самата страна. Ние наричаме някой хълм на името на наш герой, който е умрял там, или пък кръщаваме река на името на принцесата, тичала край бреговете й. И когато старите имена изчезнат, с тях изчезват и историите, а новите имена с нищо не напомнят за миналото. Саксите отнемат земята ни и историята ни. Плъпнали са като зараза, а вече го няма Артур да ни защитава. Артур, бичът за саксите, Господарят на Британия и човекът, чиято любов го нарани повече от всяка рана получена в битка. Колко ми липсва Артур.
По време на празника по случай зимното слънцестоене ние се молехме на Боговете да не изоставят земята да тъне в голямата тъмнина. В най-мрачната зима на нашия живот тези молитви често приличаха на отчаяни молби и това бе в годината преди саксите да нападнат, когато света край нас бе вкочанен под ледена обвивка и замръзнал сняг. За онези от нас, които бяха привърженици на Бог Митра, този празник имаше двойно значение, защото това е и рожденият ден на нашия Бог. Затова след голямото угощение в Дун Карик, аз отведох Исса на запад при пещерите, в които провеждахме най-тържествените си церемонии и там го посветих в култа към Митра. Той издържа успешно изпитанията и бе приет в това общество на елитни воини, които пазеха тайната на мистериите на Митра. След това пирувахме. Тази година аз убих бика. Първо му прерязах сухожилията, за да не може да мърда, после замахнах с брадвата, за да му пресека гръбнака. Бикът, помня, имаше сбръчкан черен дроб, което се смяташе за лошо предзнаменование, но в онази студена зима добри предзнаменования нямаше.
Независимо от суровото време на ритуалите присъстваха четиридесет мъже. Артур, макар и отдавна посветен в мистериите на Митра, не дойде, но Сеграмор и Кълхуч пристигнаха за церемониите от своите далечни гранични постове. В края на угощението, когато повечето воини спяха в резултат на изпитата медовина, ние тримата се оттеглихме в един от подземните коридори на пещерата, където димът не бе толкова гъст и където можехме да поговорим насаме.
И Сеграмор, и Кълхуч бяха уверени, че саксите ще нападнат право по долината на Темза.
— Чувам — каза Сеграмор, — че пълнят Лондон и Понтес с храна и провизии. — той замълча, за да откъсне със зъби парче месо от един кокал. От месеци не бях виждал Сеграмор и открих, че неговото присъствие ми вдъхва увереност. Нумидиецът бе най-здравият и най-страшният от всички военачалници на Артур и смелостта му бе изписана на неговото тясно, изсечено като с брадва лице. Той бе най-лоялният от всички мъже, верен приятел, и чуден разказвач на истории, но преди всичко беше воин по природа, воин, който можеше да надхитри всеки враг и да го победи. Саксите се ужасяваха от Сеграмор, защото вярваха, че е тъмен демон, дошъл от Отвъдния свят. Ние бяхме доволни, че живеят в такъв вцепеняващ страх, и за нас бе утеха, че макар и по-малко от тях, ние имахме щастието мечът на Сеграмор и неговите опитни копиеносци да са на наша страна.