Паралелни светове
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентин Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Паралелни светове». Краткое содержание книги:
Той чуваше:
— Не мога да разбера, защо положението се измени толкова бързо. Преди една-две седмици изглеждаше, че са възможни преговори, а сега всичко се върна назад и даже стана по-лошо.
Той чуваше:
— Винаги съм казвал, че цялата тази история с мутантите са я измислили червените. Моето мнение е, че всичко идва оттам.
Той чуваше:
— Това е невъзможно. Вчера войната беше на хиляди мили от нас и ние си живеехме спокойно и мирно. А утре…
А утре, а утре, а утре… Той чуваше:
— Ако всичко зависеше от мен, аз бих се споразумял с тези мутанти.
Той чуваше:
— Нямаше да се церемоня с тях нито минута, дявол да ги вземе. Щях да взема повечко бомби и щях да им покажа.
Слушаше разговорите им и съзнаваше, че зад тях няма и намек за компромис и взаимно разбиране, не се чувствуваше никаква надежда, че тази война може да бъде предотвратена.
— Ако не сега — казваха те, — след пет или десет години тя все едно ще се разрази. Тогава, колкото по-рано, толкова по-добре. Само трябва да нападнем първи…
И той ясно разбираше, че неудържимата омраза се чувствуваше даже тук, в сърцето на страната, в тези мирни ферми, в тези малки мирни селца, в крайпътните ресторантчета. „И това не е нищо друго, освен крахът на една цивилизация, основана на омразата, чудовищния егоизъм и недоверието във всеки, който говори на друг език, яде друга храна или носи други дрехи.“
Това беше едностранно развита механистична цивилизация. Свят на двигателите с вътрешно горене. Технологично общество, което осигуряваше комфорт, но не можеше да даде на човека усещане за справедливост и безопасност. Това беше цивилизация, която обработваше материята, разцепваше атома, създаваше мощна химия и настройваше опасни и сложни машини. Тя бе съсредоточила вниманието си върху техниката и забравила напълно отделната личност. Сега не й струваше нищо да натисне копчето и да срине далечен град, без да познава и без да желае да опознае живота и обичаите, мислите и надеждите, стремежите на хората, които унищожава.
Караше колата, спираше се да хапне и отново сядаше зад кормилото. Гледаше царевичните ниви и червенеещите се ябълки в градините, слушаше шума на косачките, вдъхваше мириса на детелина, но му беше достатъчно да погледне небето, за да почувствува цялата тежест на надвисналата опасност и разбираше, че Фландърс е бил прав — във всеки момент можеше да се разрази съдбоносна буря.
Но не само новините за приближаващата се война запълваха страниците на всекидневниците и звучаха в петнадесетминутните коментари. Непрестанно се говореше за заплаха от страна на мутантите и постоянно се внушаваше на хората, че е необходимо да бъдат бдителни. Продължаваха бунтовете, все още линчуваха мутанти, все още разбиваха магазините „Последна дума на техниката“.
Но беше се появило и нещо ново.
Из цялата страна бяха плъзнали слухове — и в ресторантите, и в магазините, и в нощните барове на големите градове можеше да се чуе за съществуването на друг Свят, на нов Свят, където животът може да се започне отново, където може да се скриеш от хилядолетния хаос на сегашния Свят.
В началото пресата се отнесе с недоверие към тези слухове, после се появиха предпазливи статии със скромни заглавия, а коментаторите, първоначално плахи, скоро отхвърлиха всяка сдържаност. И след няколко дни съобщенията за другия Свят и за странните хора с лъчисти очи, които твърдяха, че са дошли оттам, заемаха почти толкова място, колкото и съобщенията за войната и за мутантите. В Света се усещаше тревога, подобна на тревогата, която възниква у човек, когато в тишината на нощта изведнъж се раздаде резкият звън на телефона.
44
През нощта Клифууд бе изпълнен с ухания, долавяше се нещо домашно и като минаваше по улиците на градчето, Уикърс усети как сърцето му се изпълва с горест: именно тук беше мястото, където му се искаше да остане да живее, да пише и да пренася върху хартията раждащите се в съзнанието му мисли.
Неговата къща — с ръкописите, с лавицата любими книги — си стоеше на същото място, но вече не му принадлежеше и никога повече нямаше да му принадлежи. „От днес всичко ще тръгне по-различно — помисли си той. — Земята, изконната Земя на човечеството, Земята с голяма буква, малко време бе мой дом и никога повече няма да бъде.“
Преди всичко реши да навести Еб, а после да се отбие в бившата си къща за ръкописа. „Мога да го дам на Ан“ — помисли той, но веднага се разколеба. Убеждаваше се, че не иска да се среща с нея, но в действителност съвсем не беше така. Искаше да я види, но знаеше, че е по-добре да не го прави, защото почти се бе примирил с мисълта, че той и тя са части от един и същи живот.