Паралелни светове
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентин Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Паралелни светове». Краткое содержание книги:
— Купете си кола — посъветва го Фландърс. — Айзекая ви е дал достатъчно пари. В случай на нужда Еб ще ви даде още. Всеки друг вид транспорт може да се окаже опасен. Предполагам, че те са поставили достатъчно капани за мутанти. И през цялото време са нащрек.
— Ще бъда внимателен — увери го Уикърс.
43
Стаята беше мръсна и с паяжини по стените: изглеждаше по-голяма отколкото бе, поради липсата на мебели. Отвсякъде висяха тапети, оголвайки пукнатини, които подобно на мълнии се разбягваха от тавана до пода.
А някога тапетите радваха окото с ярките си цветове. По тях като на поляна цъфтяха цветя и дрезденски овчарки пасяха рунтави овчици. Натърканият с восък под беше покрит с дебел слой прах, но се чувствуваше, че е достатъчно да се очисти праха и той ще заблести.
Уикърс се маеше насред стаята: вратите бяха на същото място, както и в онази столова. Само вратата към кухнята се оказа широко отворена, а прозорците бяха прикрити с капаци.
Направи му впечатление, че по прашния под имаше отпечатъци от обувките му само в средата на стаята. Нито една следа не идваше от вратата.
Докато разглеждаше стаята, опитваше се да възстанови в паметта си предишния й вид, но не този преди минута, а преди двайсет години.
А може би това беше въображение — натрапено му въображение? Бил ли е наистина в тази стая по-рано? И беше ли съществувала Катлийн Престън?
Знаеше, че семейство Уикърс, бедното фермерско семейство, живееше само на миля оттук. Помисли за майка си, за извехтялата й рокля и тъмния й пуловер, за баща си, за малката лавица с книги над леглото му, за навика му да носи широки панталони и риза в маскировъчен цвят и да чете на оскъдната жълта светлина от газената лампа, за техния син, занесеното момче с прекалено развито въображение, което беше ходило веднъж в приказната страна.
„Маскарад — помисли си той, — жалък маскарад“. Но това си беше тяхна работа. Наблюдаваха как расте и възмъжава синът им и по това как се развива, виждаха, че е един от тях.
А сега те, тези двама души, приспособили се към незабележимото делнично съществуване на прости фермери, толкова далечно от истинското им предназначение, чакаха деня, когато щяха да заемат подобаващо място в обществото, от което се бяха отказали заради работата на челния пост близо до тухлената къща, издигаща се на върха на хълма.
Прекоси столовата и хола и се доближи до затворената врата, като оставяше след себе си върволица от стъпки.
Знаеше, че зад вратата няма никого — нито Ан, нито Катлийн, нямаше място даже за него самия — нищо, освен трудните задължения пред живота, който даже не беше си избрал сам.
От време на време го обземаха съмнения. Това ставаше, когато пътуваше из страната и се наслаждаваше на външната страна на живота, който наблюдаваше.
Мъничките села, притихнали в лятната нощ, с техните велосипеди и преобърнати колички, със сенчестите алеи към къщите, първите червени петна по ранните ябълки в градините. Познатият рев на огромните камиони, литнали по магистралите. Усмивката на сервитьорката, подаваща му чашата кафе, когато се спираше да хапне в някое крайпътно ресторантче. Той се убеждаваше, че всичко е наред в тези малки села и при шофьорите на камионите, и при веселото момиче. Светът на хората беше приятен и добър и да се живее в него беше прекрасно. Мутантите с техните планове изглеждаха чудовищен кошмар от евтина неделна притурка и понякога му се искаше да спре, да изостави колата и да се потопи завинаги в този чудесен живот. За човек като него тук винаги можеше да се намери място: изглежда, че сред тези царевични полета, в малките крайпътни села, всеки човек може да намери щастие и безопасност.
Даваше си сметка, че всичко беше предвидено. Опитваше се да се скрие от това, което се носеше във въздуха. Изпитваше същия страх, както фантазьорите, когато бягаха мислено в други времена и места, и тогава у него възникна желанието да захвърли колата и да си отиде. Именно необходимостта от бягството го караше да мисли да захвърли колата и да търси спокоен живот в тези царевични простори.
Но даже тук, в селскостопанското сърце на страната, нямаше истински мир и спокойствие. Видимото спокойствие и безопасност съществуваха, ако човек не четеше вестници, ако не слушаше радио, ако не разговаряше с хората. Той чувствуваше как признаците на безпокойство избиват през външната фасада на благополучието — при всеки праг, във всяка къща и във всяко ресторантче.
Ако се съдеше по вестниците, новините съвсем не бяха добри. По радиото коментаторите говореха за новата дълбока криза, пред която светът беше изправен. Слушаше разговорите на хората във фоайетата на хотелите, където нощуваше и в ресторантите, в които се хранеше. Те говореха, клатеха глава, в тяхното поведение личеше тревога.