Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
— Е, както изглежда, ще се наложи да отидем в Лондон. Не бива да се страхувате. Легнете си, аз скоро ще се върна.
Хю чакаше навън под дъжда.
— Мадам! — Тонът му беше остър, заповеднически.
Гуинивър успя да се овладее. Целуна децата си, кимна окуражително на Тили и излезе навън, като нахлупи качулката на главата си.
— Постът ми явно е бил възпрепятстван да изпълни задълженията си — изрече Хю, взе ръката й и енергично я поведе към палатката си. — От пет минути не виждам факлата му.
— Наистина ли? — промърмори с отсъстващ вид Гуинивър. — Може пък да е угаснала от дъжда…
— Може би — отговори с добре изиграно дружелюбие той. — Смятам, че скоро ще разберем. — Той вдигна платнището на палатката си и я покани вътре.
Гуинивър влезе и свали качулката си. Светлата, разделена на път по средата коса беше сплетена на две плитки, навити над ушите.
Хю остави фенера на масата. Без качулка и було тя изглеждаше много по-млада, невинна и ранима.
— Защо искахте да ме отровите? — попита рязко той. Гуинивър вдигна рамене.
— Не беше отрова, само валериан. Щеше да ви помогне да се наспите добре. Всъщност трябва да ми благодарите. Но както разбирам, не сте го изпили…
— За да ме надхитрите, е необходимо много повече, мадам! Предупреждавам ви — изсъска той, безкрайно облекчен, че не е искала да го убие. Или поне така твърдеше. Той нямаше, доказателство. Вместо валериан можеше да е сложила във виното му арсеник. „Исусе, Мария и Йосиф! Кога ли ще разбера какво се крие в тази красива главица?“
Гуинивър вдигна рамене, но това можеше да бъде и отрицание, и съгласие. Тя погледна към масата с фенера и видя, че той бе написал нещо. Мастилото върху пергамента вече беше засъхнало.
Мъжът проследи погледа й.
— Написах писмо до Уоруик Касъл. Милорд Уоруик ще ни даде подслон за няколко дни по заповед на краля. Утре рано ще изпратя човек при него.
— До Уоруик има много път.
— Да, но там ще разполагаме с гореща вода, меки легла, сръчни слуги и ястия от истинска кухня.
Гуинивър не отговори. Застанала до изхода на палатката, тя се обърна с гръб към него. Платнището беше спуснато.
— Откъде разбрахте? — попита тихо тя.
— Както вече казах, трябва да сте много по-умна, за да ме надхитрите.
— Това не е отговор. — Тя все още бе с гръб към него.
— Вие сама се издадохте.
Гуинивър се обърна стреснато.
— Как?
Той се поколеба, но реши да отговори честно.
— Друг сигурно нямаше да ви забележи, но аз ви видях. Когато изчезнахте в гората, нещо в поведението ви ме озадачи и ви проследих. Чух сигналите ви и подслушах разговора ви с Грийни. Тъй като изразихте намерение да обезвредите поста, изчаках той да завърши обиколката си и тогава се намесих.
— Разбирам. Оставили сте ме да вярвам, че ще успея, докато през цялото време сте чакали удобния момент да предотвратите бягството ни. — Тя се изсмя кратко и горчиво и отново му обърна гръб. — Е, насладихте ли се на унижението ми? Приятно ли ви беше, че аз хранех надежди, докато вие ме дебнехте, за да ме унищожите?
Хю се почеса по тила, сякаш имаше сърбеж.
— Не, Гуинивър, просто изпитвах гняв. Ядосах се, защото вие бяхте убедена, че ще ме надхитрите. Трябваше да ви докажа, че това е невъзможно.
— Защо? — попита съвсем тихо тя, без да го поглежда. — Защо ни спряхте? Имах намерение да се скрия някъде далече, където никой нямаше да ме намери, без да взема със себе си нищо от богатствата си. Нима това не ви е достатъчно? Имотите, за които претендирате, щяха да ви бъдат дадени. Какво повече искате, Хю дьо Босер? Непременно ли трябва да унищожите и мен, и децата ми? Няма ли зестра, няма да има и съпрузи. Нали знаете как стоят нещата. — Тя се обърна и в погледа й блесна диво отчаяние. — Защо искате да убиете всички ни?
— Не… Не… не искам това. — Той пристъпи към нея, неспособен да понесе болката в погледа й и собствената си вина. — За нищо на света не искам да причиня зло на вас и на децата ви.
— Но ще стане точно така. Не знам по какви причини вие ни обричате на гибел.
— Не правя това, по дяволите!
— Не се правете на светец! — изсъска вбесено тя. — Не ме заблуждавайте с красиви думи и с нежността си към децата. Вие сте чудовище, Хю дьо Босер!
— Не ми говори така! — Той посегна да я хване за лакътя, но тя се отдръпна. Тогава я хвана за тила и я обърна към себе си. Тя се облегна на ръката му и погледите им се кръстосаха.
— Какво искате, милорд? — Гуинивър му изпрати още едно предизвикателство, макар да знаеше отговора. Щом бе отворила кутията на Пандора, нямаше връщане назад. Тя преглътна, навлажни пресъхналите си устни, погледна отражението на лицето си в очите му. — Какво искате? — повтори тихо тя.