Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
— Негодник! — Клотилд го изгледа невярващо. — Много добре знаеш, че между нас не е имало нищо подобно.
— Кога съм казал, че става въпрос за теб и за мен? Не, не. Аз съм току-що оженен мъж с прекрасна съпруга, следователно не се нуждая от подобни развлечения. Ти обаче… но не искам да ставам недискретен. Поне засега не.
По бузите на Клотилд избиха червени петна.
— Това е шантаж.
— Без съмнение — усмихна се той, облегна се на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. — Да продължа ли?
Клотилд Петен хвърли картите си на масата с такава сила, че те се плъзнаха и нападаха на пода. Столът й изскърца тревожно, когато тя го блъсна и скочи на крака с шумящи поли. Погледът й издаваше жажда за убийство. Тя мина покрай Рейнолд и забърза към дневната на първия етаж. Изчака го да затвори вратата и изсъска като змия:
— Е, добре, вече сме насаме. Какво искаш да ми кажеш?
Мъжът заговори със спокоен, замислен глас:
— От доста време насам нямам ни най-малко желание да обсъждам с теб каквото и да било и ти го знаеш. Затова тази сутрин си се обърнала към Анжелика.
— Значи се гневиш, че жена ти узна за сина ти. Нима очакваше, че тайната ще си остане завинаги между нас?
— Моите очаквания — отговори студено той, — както и моите потребности, желания, копнежи, мечти и надежди изобщо не те засягат. Ако още веднъж посмееш да се намесиш в живота ми, ще съжаляваш горчиво и ще се каеш до края на живота си. Кълна се в бедния, достоен за съжаление светец, който има нещастието да бъде почитан от теб.
— Това заплаха ли е? — попита тя и изобрази на лицето си нагла усмивка. — Да приема ли, че ако не те послушам, ще ме набиеш като непослушно дете?
— Няма да ти доставя това удоволствие, пък и то е в обязаностите на мосю Петен — отговори спокойно Рейнолд. — Онова, което ще направя, е да омърся името ти във всяка помийна яма и във всяка кална локва, която срещна по пътя си. Ще те превърна в прокажена и се кълна, че нито един град, нито една страна в света няма да те посрещнат с уважението и почитта, на които толкова държиш.
— Наистина ли би причинил това на майката на детето си? — попита студено тя и вирна брадичка. — Не ти вярвам. Така ще превърнеш и него в прокажен.
Рейнолд се усмихна ледено.
— Ще успея да го предотвратя. Първото, което ще направя, е да си взема сина.
Лицето й побеля като платно и ружът по бузите й запламтя като огън. Тя скръсти ръце, за да скрие треперенето им, и се постара да говори спокойно:
— Не мислиш ли, че Петен също има какво да каже по въпроса? Той смята, че момчето е негов син.
— Така ли? Защо не го попиташ? Петен е един жалък идиот, но и той може да брои поне до десет. Освен това със сигурност различава формата на носа или извивката на веждите. — Гласът стана още по-твърд: — Ако все пак продължава да упорства, ще усети студената стомана до сърцето си.
— Това е твоят начин да се справиш с онези, които се изпречват на пътя ти, нали? — прошепна горчиво жената. — Шпагата, дуелът. Но един ден ще разбереш, че някои неща не можеш да завладееш насила.
— Тогава ще опитам с интрига и коварство. Но това е урок за хора, които са достатъчно интелигентни, за да го схванат.
Клотилд му обърна гръб, а когато отново го погледна, в кафявите й очи блестяха сълзи. Тя пристъпи към него и протегна ръка.
— Не го прави, Рейнолд, не ми причинявай тази болка! Припомни си какво бяхме един за друг, припомни си любовта, която ни свързваше!
Мъжът отстъпи крачка назад, прокара пръсти по гладката облегалка на един стол от розово дърво и отпусна ръка. Гласът му прозвуча делово:
— Това не беше любов. Това беше идиотска преданост от едната страна и диво желание от другата. Ти искаше да си играеш с огъня, да мамиш околните и въпреки фригидното си сърце да се наслаждаваш на горещи любовни нощи.
— Но аз те обичах! — изплака тя.
— Харесваше ти да мислиш така — отговори без колебание той. — Онова, което обичаше, беше да виждаш отражението си във влюбените ми очи.
— Без теб животът ми не струва нищо — прошепна безсилно тя и закърши отчаяно ръце. — Всичко е толкова пусто и сиво.
— Онова, което ти липсва, е рискът, вълнението от играта със забраненото — поясни студено Рейнолд. — Но те хванаха, Клотилд. Играта свърши.
— Мразя дори мисълта, че няма да има нищо друго — прошепна тя с безцелен жест, който обхващаше къщата, града и целия й живот. — Утешавам се единствено със съзнанието, че ти си в същото положение като мен. Слаба утеха, но все пак утеха.
С тези думи Клотилд го улучи болезнено и му трябваше известно време, за да се овладее. Изведнъж откъм предната част на къщата долетяха необичайни шумове. Те се приближаваха заплашително, а Рейнолд беше оставил бастуна си при иконома.