Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Когато Лейкин завърши с нахвърлянето на научните си аргументи, Гордън нехайно каза:
— Половината истина си е чиста лъжа, нали знаете.
Лейкин се намръщи.
— Достатъчно се наслушах на остроумията ти, Гордън. Цели месеци. Време е да си признаем истината.
— Ъ-хъ. И каква е тя?
— Че методите ти все пак са погрешни.
— Защо?
— Не зная. — Той сви рамене и отново наведе глава, с вдигнати вежди. — Не мога да стоя постоянно в лабораторията.
— Ние успяхме да подредим резонансните сигнали…
— Така че да изглежда, сякаш казват нещо — търпеливо се усмихна Лейкин. — Те биха могли да казват каквото и да е, Гордън, ако си поиграеш с тях достатъчно време. Виж — разпери ръце той. — Помниш ли онзи астроном Лоуел?
— Да — подозрително отвърна Гордън.
— Той „открил“ каналите на Марс. Виждал ги с години, с десетилетия. Други хора съобщили, че са ги забелязали. Лоуел имал своя собствена обсерватория в пустинята, бил богат човек. Там разполагал с отлични условия за наблюдение. Имал време и чудесно зрение. Тъй че открил доказателства за разум.
— Да, но… — започна Гордън.
— Единствената му грешка била, че стигнал до погрешни изводи. Разумният живот бил откъм неговата страна на телескопа, а не откъм тази на Марс. Умът му Лейкин посочи с показалец към собственото си слепоочие, — виждал колебливи образи и после въвел ред в тях. Заблудил го собственият му разум.
— Да, да — кисело каза Гордън. Не можеше да измисли контрааргумент. Лейкин бе по-добър в тези неща, знаеше повече истории, имаше тънка интуиция за маневриране.
— Предлагам да не се превръщаме в Лоуел.
— И веднага да публикуваме онова нещо за спонтанния резонанс — като се опитваше да мисли, отвърна Гордън.
— Да. Тази седмица трябва да довършим предложението за ННФ. Можем да се позовем на материала за спонтанния резонанс. Бих могъл да подредя данните от дневниците по такъв начин, че да използваме същия ръкопис за статия за „Физикъл Ривю Летърс“.
— И каква ще е ползата да я пратим във ФРЛ? — попита Гордън, мъчейки се да реши как да реагира.
— В предложението си до ННФ можем да споменем статията в библиографския списък като „представена във ФРЛ“. Това ще покаже, че е от първостепенно значение. Всъщност… — той сви устни замислен и погледна над въображаемите си очила, — … защо да не кажем „публикувана във ФРЛ“? Сигурен съм, че ще я приемат, а „публикувана във ФРЛ“ придава повече тежест.
— Това не е вярно.
— Скоро ще е. — Лейкин седна зад бюрото си и се облегна напред, стиснал ръце една в друга. — И честно ти казвам, че без нещо интересно, нещо ново, стипендията ни е съмнителна.
Гордън твърдо и продължително го изгледа. Лейкин се изправи и отново се заразхожда.
— Не, разбира се, това беше само идея. Ще кажем „представена“, което ще бъде достатъчно. — Той замислено обиколи кабинета с премерена крачка. Спря пред черната дъска с грубо скицираните данни. — Много странен ефект. Прави чест на своя откривател — на теб.
— Айзък — внимателно каза Гордън. — Няма да оставя идеята си.
— Добре, добре — отвърна Лейкин, като го хвана за ръката. — Потъни в нея. Сигурен съм, че проблемът с Купър ще се реши навреме. Ти би трябвало да подредиш данните за изпита му за покриване на докторска степен, нали знаеш.
Гордън разсеяно кимна. За да разработи пълна изследователска програма за дисертация, един студент трябваше да издържи двучасов устен изпит. Купър щеше да се нуждае от известна подготовка. Той проявяваше склонност да се смразява в присъствието на повече от двама членове на факултета — забележително разпространено явление сред студентите.
— Радвам се, че уредихме това — измърмори Лейкин. — Ще ти покажа план на статията за ФРЛ в понеделник. Междувременно… — хвърли поглед към часовника си той, — започва колоквиумът.
Гордън се опитваше да се съсредоточи върху лекцията от колоквиума, но някак си нишката на изложението продължаваше да му убягва. Само на няколко реда от него Мъри Гел-Ман обясняваше „осмократно нагънатата“ схема за разбиране на основните частици на материята. Гордън знаеше, че би трябвало сериозно да следи дискусията, защото ставаше дума за наистина фундаментален въпрос. Теоретиците на елементарните частици вече твърдяха, че за тази си работа Гел-Ман трябва да получи Нобелова награда. Той се намръщи и се намести напред на стола си, загледан в уравненията. Някой от публиката зададе скептичен въпрос и Гел-Ман се обърна, винаги спокоен и хладнокръвен, за да го обори. Публиката следеше спора с интерес. Гордън си спомни последната си година в Колумбия, когато за пръв път започна да посещава колоквиумите на физическия факултет. Беше забелязал една очевидна характерна черта на тези седмични срещи, за която никога не чу да се приказва. Всеки можеше да задава въпроси и когато Гордън го правеше, вниманието на публиката се насочваше изцяло към него. Колкото по-продължителна бе размяната на реплики между лектора и питащия, толкова по-добре. А ако последният заловеше лектора в грешка, той беше възнаграждаван с кимане на глави и усмивки от заобикалящите го. Всичко това бе ясно, а двойно по-ясно беше, че никой от публиката не се готвеше за колоквиумите, никой не учеше за тях.