Пейзажите на времето

Гордън размишляваше за това, докато се качваше по външните стълби от лабораторията към кабинета на Лейкин. Лабораторните дневници бяха грижливо подредени и той неколкократно бе прегледал дешифрираното съобщение. И все пак едва не реши да се върне и изобщо да не се срещне с професора.

Едва беше казал няколко думи от изложението си, когато Лейкин го прекъсна.

— Всъщност, Гордън, мислех, че вече си приключил с проблема.

— Айзък, това са фактите.

— Не. — Добре сложеният мъж се изправи иззад бюрото си и започна да се разхожда назад-напред. — Наблюдавах експеримента ти внимателно. Прочетох записките ти — Купър ми показа къде са.

Гордън се намръщи.

— Защо не ги поискахте от мен?

— Имаше лекция. Освен това — говоря честно — исках да видя бележките на самия Купър.

— Защо?

— Ти призна, че не си взел лично всички данни.

— Не, разбира се, че не. Той трябва да разполага с някакъв материал за дисертацията си.

— И е изостанал от графика, да. Значително изостанал. — Лейкин спря и направи един от характерните си жестове, като леко наведе глава и вдигна вежди, докато гледаше към Гордън, сякаш над някакви несъществуващи очила. Гордън предполагаше, че това би трябвало да означава нещо недоказуемо, но очевидно, някакво неизречено разбирателство между колеги.

— Не мисля, че ги е подправил, ако това искате да кажете — съвсем уверено отвърна той, с усилие овладявайки гласа си.

— Откъде знаеш?

— Данните, които взех аз, съответстват по синтаксис на останалата част от съобщението.