Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Както и да е. Онези, които прекосят, в никакъв случай не бива да се разделят — настоя Роланд.
— Не вярвам да се пренеса — отбеляза Джейк.
— Защо? — изненада се Стрелеца.
— Защото никога няма да мога да заспя. Прекалено съм възбуден.
Накрая обаче всички заспаха.
Той знае, че е сън, предизвикан от случайната забележка на Слайтман, но не може да се измъкне от него. „Винаги търси задната врата“ — обичаше да казва Корт, но засега Роланд не вижда такава. „Слушал съм за Джерико Хил и други такива приказки“ — бе рекъл главният пастир на Айзенхарт, само че за Роланд Джерико Хил не беше никаква приказка. Той бе ходил там. Беше станал свидетел на гибелта им. На сриването на един цял свят.
Жегата го смазва; слънцето като че е решило да стои вечно в зенита си. Под тях се простира наклонено поле, пълно със сивочерни каменни лица, очукани статуи на отдавна мъртви хора. Войниците на Грисъм напредват неумолимо, а Роланд и последните оцелели се изтеглят нагоре, като не престават да стрелят. Гърмежите не спират, куршумите свистят над главите им като жадни за кръв комари. Джейми Декъри е убит от снайперист, може би от самия Грисъм или от зоркия му син. За Алан краят бе далеч по-лош: той беше застрелян през нощта от двамата си най-добри приятели, глупава грешка и ужасна смърт. Няма да получат помощ. Войската на Демълет попадна на засада при Римрокс и хората му бяха изклани, а когато Алан се върна в полунощ, за да им съобщи вестта, Роланд и Кътбърт… гърмежите на револверите им… и после Алан ги извика по име…
Стигат върха и вече няма накъде. На изток зад тях се спускат отвесните скали към Соления океан — който на осемстотин километра на юг носи името Чисто море. На запад са хълмът на каменните лица и озверелите мъже на Грисъм. Роланд и другарите му са избили стотици, но има още две хиляди. Две хиляди мъже с боядисани в синьо лица, с огнестрелни оръжия — срещу десетина. Толкова са останали на върха на Джерико Хил под палещото слънце. Джейми е мъртъв, Алан е мъртъв — стабилният, надежден Алан, който можеше да избяга, но предпочете да остане, Кътбърт е прострелян. Колко пъти? Пет? Шест? Ризата му е прогизнала от кръв. Половината му лице е почервеняло; окото му е безжизнено. Той още стиска рога на Роланд, онзи, с който според легендите е свирил Артур Елд. Не би го дал за нищо на света.
— Защото аз свиря по-добре от теб — казва на Роланд и се засмива. — Можеш да си го вземеш, когато издъхна. Внимавай да не го забравиш, Роланд, защото е твой по право.
Кътбърт Алгууд, който нахълта в Меджис с череп от врана на седлото.
— Това е съгледвачът ни — бе извикал и взе да му говори, сякаш беше жив.
Такъв си беше и понякога влудяваше Роланд с глупостите си. Сега, под палещото слънце, той пристъпя несигурно, полуослепял, стиснал Рога на Елд, револверът му дими, той умира…, но продължава да се смее. О, богове, смее се!
— Роланд! Предадоха ни! Врагът ни превъзхожда стократно! Притиснати сме! Защо не минем в атака?
Роланд осъзнава, че е прав. Ако мисията им в търсене на Тъмната кула наистина е изправена пред провал тук, на Джерико Хил — предадени от собствените си другари и преследвани от тези варвари от войската на Джон Фарсън, — нека покажат всичко, на което са способни.
— Да! — кресва той. — Много добре. Бойци от замъка, при мен! Стрелци, при мен! При мен, заповядвам ви!
— Ако искаш стрелци, Роланд, аз съм тук. Ние сме последните.
Роланд го поглежда, сетне го прегръща под палещото слънце. Чувства как животът на другаря му изтлява, а той все се смее. Бърт не спира да се смее.
— Добре — изхриптява Роланд и оглежда неколцината си оцелели бойци. — Ще атакуваме. И никаква милост!
— Никаква милост — повтаря Кътбърт.
— Няма да приемаме, дори да се предават или да предлагат примирие.
— В никакъв случай! Дори всичките две хиляди да хвърлят оръжие.
— Свири с проклетия рог!
Кътбърт вдига рога към окървавените си устни и го надува с все сила — надува го за последен път, защото когато рогът пада от ръката му след няколко минути, Роланд ще го остави да лежи завинаги в прахта. В скръбта си и жаждата за мъст той ще забрави напълно за Рога на Елд.
— А сега, приятели мои — хайл!
— Хайл! — изкрещяват последните му оцелели другари.
Това е техният край, краят на Гилеад, краят на всичко, но вече не го е грижа. Обхваща го бяс, влудяващ бяс. „За последен път — мисли си. — Така да бъде.“
— След мен! — изкрещява Роланд от Гилеад. — Напред! За Кулата!
— За Кулата! — приглася му Кътбърт; вдига рога и револвера.
— Никаква милост! — крещи Роланд. — НИКАКВА МИЛОСТ!