Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Също като в песничката — отбеляза Еди.
— Каква песничка?
— Няма значение.
Той я притисна в прегръдките си, но Роланд ясно виждаше недоумението в очите му. „Може би все пак ще се откаже“ — помисли си.
Еди наистина се отказа от повече въпроси. Целуна жена си по устните и се обърна към Роланд:
— Значи искаш да видиш знаменития парцел и още по-знаменитата роза, а? Е, аз също. Води ни, Джейк.
Джейк ги поведе по Второ Авеню. Спря за кратко, за да надникне в „Ресторант за мисълта «Манхатън»“. В този магазин обаче не се разхищаваше електричество и не се виждаше почти нищо. Роланд се беше надявал да зърне менюто с книгите, но го нямаше. Джейк прочете мислите му и обясни:
— Сигурно го сменят всеки ден.
— Сигурно.
Роланд остана втренчен в мрака на магазина още няколко секунди. Виждаше само тъмните етажерки, няколко маси и плота, който Джейк бе споменал — където старците пиеха кафето си и играеха тукашната версия на „Замъци“. Не се виждаше нищо интересно, но той почувства нещо, дори през стъклото: отчаяние и скръб. Ако беше миризма, замисли се Роланд, щеше да е вкиснала и леко застояла. Миризмата на провала. На несбъднати мечти. Това правеше собственика идеална мишена за хора като Енрико Балазар „Ил Роче“.
— Видя ли достатъчно? — попита Еди.
— Да. Да вървим.
За Роланд разходката по Второ Авеню от Петдесет и четвърта до Четирийсет и шеста улица бе като посещение на непозната страна, в чието съществуване досега не е бил съвсем убеден. „За Джейк сигурно е още по-странно“ — помисли си. Просякът, който бе поискал от момчето четвърт долар, го нямаше, но ресторантът „При Пуф-паф“ стоеше — на ъгъла на Второ и Петдесет и втора. Една пряка по-нататък беше музикалният магазин „Кулата на килата“. Още бе отворен — според електронен часовник, който показваше времето с големи червени точки, беше осем и петнайсет. Отвътре се чуваше музика. Китари и ударни. Типично за този свят. Роланд си спомни свещената музика, която свиреха Беловласите в Луд. В известен извратен смисъл това беше Луд, на друго място и в друго време. Нямаше съмнение.
— Това са „Ролинг стоунс“ — обясни Джейк, — но не същата песен като в деня, когато видях розата. Онази беше „Оцвети я в черно“.
— Тази не ти ли е позната? — попита Еди.
— Позната ми е, но не знам как се казва.
— А би трябвало. Това е „Деветнайсети нервен срив“.
Сузана спря и се огледа стреснато:
— Джейк?
Момчето кимна:
— Той е прав.
Еди беше отмъкнал от преддверието на магазина страница от „Ню Йорк Таймс“.
— Сладурче, майка ти не те ли е учила, че не е много възпитано да свиваш разни неща от почтените граждани?
— Гледайте! — възкликна Еди, без да обръща внимание на Сузана.
Роланд се наведе. Очакваше да прочете новини за нова убийствена епидемия, но не видя нищо потресаващо. Поне отначало.
— Какво пише? — обърна се към Джейк. — Не виждам ясно. Заради тодаша е; намираме се между световете.
— „Родезийски сили завземат мозамбикски селища“ — зачете Джейк. — „Двама съветници на Картър предричат спестяването на милиарди с плана за икономическо възстановяване.“ А тук долу: „Според данни на китайските власти земетресението от 1976 година е било най-опустошителното през последните четири века.“ Освен това…
— Кой е този Картър? — попита Сузана. — Дали президентът преди… Роналд Рейгън!
Тя изрече последните две думи с палаво намигане. Еди така и не можеше да я убеди, че Рейгън наистина е бил президент. Тя не вярваше и на Джейк, който признаваше, че идеята е налудничава, но веднъж изтъкна, че избирането на Рейгън е напълно възможно, защото е бил губернатор на Калифорния. Сузана просто се беше изсмяла и бе закимала с престорено разбиране. Бе убедена, че Еди е придумал момчето да измисли тази история за лапнишарани, обаче нея нямаше да я хванат на въдицата си. Можеше да си представи Пол Нюман като президент, може би дори Хенри Фонда, който доста добре играеше президент, но посредствения актьор от „Долината на смъртта“? Абсурд!
— Зарежете Картър. Вижте датата — прекъсна ги Еди.
Роланд се опита, но буквите сякаш плуваха пред очите му. За миг се подреждаха и после отново се размазваха.
— Каква е, в името на баща ти?
— Втори юни — прочете Джейк и вдигна поглед към Еди. — Но ако времето тук и от онази страна е едно и също, не би ли трябвало да е първи юни?
— Не е същото — отвърна Еди. — Изобщо не е същото. Тук времето тече по-бързо. Играта е започнала. Хронометърът не чака.
— Ако пак се върнем, всеки път ще изоставаме с повече, нали? — попита Роланд.
Еди кимна. Роланд продължи, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на останалите: