Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Еди се изсмя рязко. Прозвуча зловещо и налудничаво. Отметна косата от челото си и по кожата му останаха черни следи от пръстта.
— Безумието е, че тук, на края на света, попадаме на град като от исторически роман. Цивилизован. Културен. Населен с хора, които ти се струват познати. Може би не ти харесват…
Овърхолсър е наистина труден за понасяне. Но имам чувството, че ги познавам.
Еди бе прав и за това. Роланд дори не беше видял Кала Брин Стърджис, но тя вече му напомняше за Меджис. В известно отношение това изглеждаше разбираемо — земеделските селища по света си приличат — но, от друга страна, го тревожеше. Дяволски го тревожеше. Сомбрерото на Слайтман например. Възможно ли беше тук, на хиляди километри от Меджис, хората да носят подобни шапки? Вероятно да. Но възможно ли бе сомбрерото на Слайтман толкова да напомня на Роланд шапката на Мигел, стареца от Меджис? Дали беше само въображение?
„Колкото до това, Еди казва, че съм лишен от такова“ — помисли.
— Този град има проблем като от детска приказка — продължи Еди. — И жителите му извикват отряд филмови герои, — които да ги спасят от приказните злодеи. Знам, че е реалност — ще умират хора, ще се лее кръв, ще има писъци и плач, но в същото време всичко ми прилича на лош филмов сценарий.
— А Ню Йорк? — попита Роланд. — Как ти се стори?
— Същото. След като Джейк си тръгна с „Чарли Пуф-паф“ и книгата с гатанките, на рафта останаха деветнайсет книги… и после, не щеш ли, се появява не друг, а Балазар. Този задник!
— Ехо, полека! — бодро се провикна Сузана зад тях. — Без цинизми, момчета.
Скутът и бе пълен с хлебни топчета; Джейк буташе инвалидната количка. Изглеждаха весели и щастливи. Роланд предположи, че отчасти се дължи на обилната храна.
— Напуска ли те понякога това чувство за нереалност? — попита Роланд.
— Не е точно чувство за нереалност, Роланд. Просто…
— Да не умуваме точно какво е. То понякога изчезва. Нали?
— Да. Когато съм с нея.
Той се приближи до Сузана. Наведе се и я целуна. Роланд ги наблюдаваше загрижено.
Свечеряваше се. Те седяха около тлеещия огън. Бързо бяха утолили глада си с хлебните топчета. Роланд размишляваше върху нещо, казано от Слайтман, може би малко по-задълбочено от необходимото. Накрая се отказа да умува и рече:
— Тази нощ някои от нас, или дори всички, може да се озоват в Ню Йорк.
— Надявам се и аз да съм в този списък — отбеляза Сузана.
— Ка ще реши. Важното е да не се разделяме. Ако някой се прехвърли сам, най-логично е да си ти, Еди…, ако само един премине, да остане на място, докато чуе камбаните.
— Каммен — уточни Еди. — Така ги нарече Анди.
— Разбрахте ли?
Те кимнаха, но по израженията им личеше, че са решили да постъпят както намерят за добре в зависимост от ситуацията. Така и трябваше. Все пак бяха стрелци.
Той се изсмя кратко, за своя собствена изненада.
— Кое е смешното? — попита Джейк.
— Просто се замислих, че когато човек живее дълго, среща странни спътници.
— Ако имаш предвид нас, искам да ти кажа, Роланд, че и ти не си от най-нормалните — изръмжа Еди.
— Сигурно. Ако двама, трима или всички преминем — когато чуем звъна, трябва да се хванем за ръце и да не се пускаме.
— Анди каза да съсредоточим мислите си един към друг. Така няма да се загубим.
За изненада на всички Сузана запя. Песента и напомни на Роланд за марш.
— „Деца, когато чуете кларинета… Деца, когато чуете флейта! Деца, когато чуете дайрета… На колене пред идола паднете!“
— Какво е това?
— Трудова песен. Прадедите ми сигурно са я пели, докато са събирали памука на белите господари. Времената се менят. — Тя се усмихна. — За пръв път я чух в Гринидж Вилидж през 1962. От един бял блусар на име Дейв ван Ронк.
— Обзалагам се, че и Арон Дипно е бил там — възкликна Джейк. — По дяволите, обзалагам се, че е седял на съседната маса.
— Защо мислиш така, сладък? — изненада се Сузана.
— Защото е чул Калвин Тауър да казва, че Дипно киснел във Вилидж от… кога каза, Джейк? — намеси се Еди.
— Не във Вилидж, а на улица „Блийкър“. Господин Тауър и господин Дипно киснели на „Блийкър“ още преди Боб Дилан да изсвири първото си до на „Хонер“ — а. Това сигурно е някаква хармоника.
— Да и макар че не съм готов да се закълна, бих заложил доста на това, което казва Джейк. Твърде е вероятно Дипно да е бил там. Дори не бих се изненадал, ако Джак Андолини е стоял на бара. Защото точно така се нареждат нещата в Страната на деветнайсетицата.