Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— На всяка минута, прекарана от другата страна, в Кала, тук минава минута и половина. Може би две.
— Не, по-малко. Сигурен съм, че времето не тече два пъти по-бързо — заяви Еди, но погледът му издаваше несигурност.
— Дори така да е, не ни остава друго, освен да действаме — отбеляза Роланд.
— И да чакаме петнайсети юли, когато Балазар и хората му показват истинското си лице — вметна Сузана.
— Защо не оставим хората от Кала сами да се оправят? — предложи Еди. — Съжалявам, че го казвам, Роланд, но може би това е най-правилното решение.
— Не можем да го сторим, Еди.
— Защо?
— Защото Калахан държи Черната тринайсетица — обясни Сузана. — Тя ще е наградата за помощта ни. А ние имаме нужда от нея.
Роланд поклати глава:
— Той ще ни я даде независимо от решението ни. Мисля, че вече ви го казах: той ужасно се страхува от нея.
— Да, и аз имам такова чувство — съгласи се Еди.
— Трябва да им помогнем, защото такова е наследството на Елд. Задължени сме.
Стори му се, че вижда насмешлив проблясък в очите и. Вероятно думите му звучаха смешно, но не Сузана му се присмиваше сега. Това беше Дета или Мия. Въпросът бе коя от двете. А може би и двете?
— Мразя това чувство — сподели Сузана. — Това усещане за мрак.
— На пустеещия парцел ще е по-добре — увери я Джейк; тръгна и другите го последваха. — Розата носи облекчение. Ще видите.
Когато прекоси Петдесета, Джейк ускори ход. След Четирийсет и девета се затича. На ъгъла на Четирийсет и осма премина в спринт. Не можеше да се сдържи. На Четирийсет и осма светофарът беше зелен, но когато момчето премина, светна червено.
— Джейк, почакай! — извика Еди, но момчето не спря.
Може би не можеше. Еди, Роланд и Сузана също чувстваха привличането на розата. Доловиха лека мелодия, изключително приятна. В пълен контраст с отвратителното усещане за мрак навсякъде наоколо.
Мелодията навя у Роланд спомени за Меджис и Сюзан Делгадо. За горещи целувки върху килим от мека трева.
Сузана си спомни баща си, когато като малка бе пропълзявала в скута му и бе притискала нежната си буза в грубия му пуловер. Спомни си миризмата му: на тютюн за лула и билковия мехлем и мустерола, с които мажеше китките си, заболели от артрит още на двайсет и петата му година. За нея тази миризма означаваше, че всичко е наред.
Еди си спомни едно пътуване до Атлантик Сити в детството си. Сигурно е бил на не повече от шест. Майка им ги беше завела. По едно време тя и Хенри отидоха да купят сладолед. Госпожа Дийн бе посочила тротоара с думите: „Посади дупето си тук, млади господинчо, и не мърдай, докато не се върнем.“ Той се подчини. Можеше да седи там цял ден, загледан в плажа и неуморните вълни на океана. Чайките се носеха над пенестата вода и сякаш разговаряха. При всяко отдръпване на вълните върху пясъка оставаше мокра ивица, толкова ярка под слънцето, че той не можеше да я гледа, без да примижи. Бученето на прибоя го опияняваше. „Мога да стоя тук вечно — беше си помислил. — Мога вечно да гледам тази красота, защото тук всичко е хубаво и спокойно. Тук всичко е наред.“
Сега петимата (защото и Ко го изпитваше) имаха същото чувство — че всичко е както трябва.
Без да разменят и дума, Роланд и Еди хванаха Сузана под мишниците, вдигнаха я и я понесоха. На Второ и Четирийсет и седма колите хвърчаха с пълна скорост. Роланд вдигна ръка към приближаващите фарове и изкрещя:
— Хайл! Спрете в името на Гилеад!
Те се подчиниха. Чу се свистене на спирачки, дрънчене на метал, звън от счупени стъкла, но колите спряха. Роланд и Еди пресякоха улицата, облени от светлината на фаровете и сподирени от гневния вой на клаксони; Сузана висеше между тях с новите си (вече много мръсни) боси крака на десет сантиметра над земята. С приближаването им към Четирийсет и шеста улица възбудата и усещането им за безопасност се усилиха. Роланд имаше чувството, че музиката на розата кара кръвта му да кипи. „Да — помисли си. — В името на всички богове, да. Това е. Може би не просто врата към Тъмната кула, а самата Кула. Богове, каква сила! Какво привличане! Кътбърт, Алан, Джейми… защо не сте тук?“
Джейк спря на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста и се втренчи в двуметровата дървена ограда. По лицето му течаха сълзи. Зад оградата звучеше песен. Пееше хор. „Тук е — нашепваха те. — Тук ще намериш радостта, блажената възбуда и покоя. Тук се сбъдват заветни мечти и идват съдбовни прозрения. Тук е любовта, която си получил и от която си се научил да обичаш. Тук са светостта и мъдростта, които си смятал за изгубени. Тук са всички блага.“ Джейк се обърна към останалите: