Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Лордът избърса уста с опакото на ръката си и вдигна лентата, за да я огледа. Отвън блесна мълния, от която амбразурите грейнаха синьо-бели за миг. „Едно, две, три, четири“, преброи Давос, преди да последва гърмът. Щом затихна, се вслуша в капенето и в по-глухия грохот под краката си, където вълните се блъскаха в огромните каменни сводове на Вълнолома и кръжаха на въртопи из подземията. Като нищо можеше да свърши там долу, окован и оставен да се удави, когато нахлуеше приливът. „Не — помъчи се да се убеди, — един контрабандист може да умре така, но не и Кралска ръка. Струвам повече, ако ме продаде на кралицата си.“
Лордът опипа лентата и огледа намръщено печатите. Беше грозен мъж, едър и месест, с яки рамене на гребец и без врат. Груба сива четина покриваше страните и брадичката му, тук-там израснала на бели туфи. Голямо ръбато чело, плешив. Носът му беше месест и червен, с накъсани сини жили, устните му бърнести, и имаше нещо като ципа между трите средни пръста на дясната ръка. Давос беше чувал, че някои от лордовете на Три сестри имат ципести ръце и крака, но винаги го беше отхвърлял като поредната моряшка приказка.
Лордът се отпусна назад и каза:
— Срежи му въжето. И му свали тия ръкавици. Искам да му видя ръцете.
Капитанът изпълни заповедта. Когато дръпна нагоре осакатената ръка на пленника си, мълнията блесна отново и сянката на скъсените пръсти на Давос Държеливия падна върху грубото сурово лице на Годрик Борел, лорд на Сладка сестра.
— Всеки може да открадне една лента — каза лордът, — но тези пръсти не лъжат. Ти си Луковият рицар.
— Наричали са ме така, милорд. — Самият Давос беше лорд и беше рицар вече от дълги години, но дълбоко в себе си все още бе контрабандист от простолюдието, купил рицарството си с товар лук и солена риба. — Наричали са ме и по-лоши неща.
— Да. Изменник. Бунтовник. Обърни-плащ.
Настръхна, като чу последното.
— Никога не съм си обръщал плаща, милорд. Аз съм кралски човек.
— Само ако Станис е крал. — Лордът го измери с твърдите си черни очи. — Повечето рицари, които слизат на бреговете ми, ме търсят в замъка ми, а не в „Търбуха на кита“. Мръсна контрабандистка бърлога. Връщаш ли се към стария си занаят, луков рицарю?
— Не, милорд. Търсех превоз до Бял пристан. Кралят ме прати с послание до лорда му.
— Тогава си на грешното място, с грешния лорд. — Лорд Годрик изглеждаше развеселен. — Това е Систъртън, на Сладка сестра.
— Знам.
Нищо сладко нямаше в Систъртън обаче. Беше мизерно градче, мръсно, малко и вмирисано на свински говна и гнила риба. Давос го помнеше добре от времето си като контрабандист. Три сестри бяха любимо обиталище за контрабандисти от стотици години и пиратско гнездо преди това. Улиците на Систъртън бяха от кал и дъски, къщите му — колиби от кал и плет със сламени покриви, а при Портата на бесилките винаги имаше обесени мъже с провиснали черва.
— Имаш приятели тук, несъмнено — каза лордът. — Всеки контрабандист има приятели на Сестрите. Някои от тях са и мои приятели. Които не са, ги беся. Оставям ги да се задушат бавно и червата им да пляскат в коленете. — Залата отново се огря от мълния, светнала в прозорците. След два удара на сърцето последва гърмът. — Щом си тръгнал за Бял пристан, защо си в Систъртън? Какво те доведе тук?
„Кралска заповед и приятелска измяна“, можеше да каже Давос. Вместо това отвърна:
— Бури.
Двайсет и девет кораба бяха отплавали от Вала. Ако половината от тях все още плаваха, Давос щеше да се изуми. Черни небеса, жестоки ветрове и проливни дъждове ги бяха подгонили всички надолу покрай брега. Галерите „Оледо“ и „Синът на старата майка“ бяха изхвърлени в рифовете на Скагос, острова на еднорози и канибали, където дори Сляпото копеле се боеше да слезе. Големият ког „Саатос Саан“ потъна край Сивите скали.
— Станис ще плаща за тях — кипнал беше Саладор Саан. — Ще плаща за тях със злато, много злато.
Сякаш някакъв гневен бог ги беше наказал заради лекия им път на север, когато бяха преминали южно от Драконов камък към Вала. Друга хала бе разкъсала такелажа на „Обилна жътва“ и Сала бе принуден да я вземе на буксир. На десет левги северно от Вдовичи страж вълните се вдигнаха отново, блъснаха „Жътвата“ в галерата, която я теглеше, и потопиха и двата кораба. Останалото от лисенския флот се бе разпръснало по Тясното море. Някои щяха да се домъкнат до едно или друго пристанище. Други изобщо нямаше да ги видят повече.