Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Сандъците, които ви донесохме — заговори, докато дъвчеха. — Отначало помислих, че е злато за Златната дружина, докато не видях как сир Роли ги носеше на рамо. Ако бяха пълни с монети, изобщо нямаше да може да ги вдигне толкова лесно.
— Само леки брони — отвърна Дък и сви рамене.
— И дрехи — намеси се Халдон. — Дворцово облекло, за цялата ни група. Хубава вълна, кадифе, копринени наметала. Човек не отива пред кралица опърпан… нито с празни ръце. Магистърът бе така добър да ни снабди с подходящи дарове.
Щом луната изгря, отново поеха на изток. Старият валириански път блещукаше пред тях като дълга сребърна ивица, лъкатушеща през гори и долчинки. За малко Тирион Ланистър се почувства в почти пълен душевен мир.
— Ломас Дългата крачка го е разказал вярно. Пътят е чудо.
— Ломас Дългата крачка ли? — попита Дък.
— Писател, отдавна умрял — обясни Халдон. — Прекарал живота си в пътуване по света. Описал е земите, които е посетил, в две книги, наречени „Чудеса“ и „Чудеса, направени от човека“.
— Един мой чичо ми ги даде, докато бях още малко момче — рече Тирион. — Четох ги, докато не се разпаднаха.
— „Боговете са направили седем чудеса, а смъртният човек е направил девет“ — цитира Полумайстера. — Доста нечестиво от страна на смъртния човек да направи с две повече от боговете, но това е. Каменните пътища на Валирия са едно от деветте на Дългата крачка. Петото, мисля.
— Четвъртото — поправи го Тирион: беше запомнил всичките шестнайсет чудеса още като момче. Чичо му Герион обичаше да го вдига на масата по време на пировете и да го кара да ги изрежда. „Много го обичах това, нали? Да стоя там между блюдата, всички пируващи да ме гледат и да доказвам колко умно дяволче съм.“ Години наред след това беше лелеял мечтата един ден да пътува по света и да види сам чудесата на Дългата крачка.
Лорд Тивин беше сложил край на тази надежда десет дни преди шестнайсетия рожден ден на своя син джудже, когато Тирион го помоли да обиколи деветте Свободни града, както бяха направили чичовците му на същата възраст.
— На братята ми можеше да се разчита, че няма да посрамят дома Ланистър — каза баща му. — Никой от тях не се ожени за курва. — А когато Тирион му напомни, че след десет дни ще е пораснал мъж, свободен да пътува където пожелае, лорд Тивин заяви: — Никой не е свободен. Само децата и глупаците си въобразяват друго. Замини, моля. Облечи се пъстро и стой на главата си, за да забавляваш лордовете на подправките и кралете на сиренето. Просто гледай сам да си плащаш пътя и забрави за връщане. — При тези думи упорството на момчето рухна. — Ако искаш полезно занимание, ще го имаш — добави баща му. Тъй че в чест на пълнолетието му на Тирион му бе възложено да надзирава всички канали и водохранилища в Скалата на Кастърли. „Може би се надяваше да падна в някое от тях.“ Лорд Тивин се беше разочаровал в това. Каналите никога не бяха отводнявали толкова добре, колкото докато той отговаряше за тях.
„Имам нужда от чаша вино. Да отмие вкуса на Тивин от устата ми. Мях вино ще ми дойде още по-добре.“
Яздиха цяла нощ. Тирион спеше на пресекулки, задрямваше, клюмваше и се събуждаше внезапно. От време на време се изхлузваше от седлото, но сир Роли го хващаше и го наместваше. До разсъмване краката на джуджето се бяха схванали, а бузите на задника му бяха ожулени и натъртени.
Чак на другия ден стигнаха околностите на Гоян Дроух, плътно до реката.
— Прочутата Ройн — каза Тирион, щом зърна мудните зелени води от един хълм.
— Малката Ройн — отвърна Дък.
— М-да.
„Съвсем приятна река, но и най-малкият ръкав на Тризъбеца е два пъти по-широк и всичките три текат по-бързо.“ Градът не се оказа по-впечатляващ. Гоян Дроух никога не е бил голям, припомни си Тирион от четените истории, но бил хубаво място, зелено и процъфтяващо, град на канали и фонтани. „До войната. Докато не дошли драконите.“ Хиляда години по-късно каналите бяха обрасли с тръстика и затлачени с кал, а в застоялата вода се въдеха рояци мухи. Натрошените камъни на храмове и дворци затъваха в земята, изкорубени стари върби се редяха покрай речните брегове.
Малко хора бяха останали сред тази мизерия, копаеха малките си градини сред бурените. Тропотът на подковани копита по стария валириански път ги караше да се разбягат по дупките си, откъдето бяха изпълзели, но по-смелите се задържаха на слънцето да позяпат след минаващите ездачи с унили, нелюбопитни очи. Едно голо момиче с кални до коленете крака не можеше да откъсне очите си от Тирион. „Никога не е виждала джудже — осъзна той, — да не говорим за джудже без нос.“ Изкриви лице, изплези ѝ се и момичето заплака.