Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— От омраза разбирам достатъчно. — От начина, по който го каза, Тирион разбра, че това поне е вярно. „Подхранвал се е с омраза. Топлила го е нощем години наред.“
— В такъв случай имаме нещо общо, сир.
— Не съм рицар.
„Не само лъжец, но лош. Това беше непохватно и глупаво, милорд.“
— И все пак сир Дък твърди, че вие сте го посветили.
— Дък говори твърде много.
— Някои биха се учудили, че една патка изобщо може да говори. Все едно, Гриф. Ти не си рицар, а аз съм Хюгор Хълма, малко чудовище. Твоето малко чудовище, ако ти харесва. Имаш думата ми: единственото ми желание е да бъда верен слуга на вашата драконова кралица.
— И как предлагаш да ѝ служиш?
— С езика си. — Облиза пръстите си, един по един. — Мога да казвам на нейно величество как мисли сладката ми сестра, ако това изобщо може да се нарече мислене. Мога да казвам на военачалниците ѝ кой е най-добрият начин да победят брат ми Джайм в битка. Знам кои лордове са храбри и кои — страхливи, кои са верни и кои — вероломни. Мога да ѝ осигурявам съюзници. И знам много и много за дракони, както ще те увери твоят полумайстер. Освен това съм забавен и не ям много. Смятай ме за своето вярно дяволче.
Гриф претегли думите му за миг.
— Разбери следното, джудже. Ти си най-маловажният и най-дребният в групата ни. Дръж си езика зад зъбите и прави каквото ти се казва, или скоро ще съжалиш.
„Слушам, тате“, за малко да отвърне Тирион.
— Както кажете, милорд.
— Не съм лорд.
„Лъжец.“
— Беше вежливост, приятелю.
— Не съм ти и приятел.
„Нито рицар, нито лорд, нито приятел.“
— Жалко.
— Спести ми иронията си. Ще те взема до Волантис. Ако си послушен и полезен, може да останеш с нас и да служиш на кралицата по най-добрия начин. Окажеш ли се по-голяма неприятност, отколкото си струва, можеш да си тръгнеш сам по пътя.
„Да, и пътят ми ще ме отведе на дъното на Ройн, а рибата ще яде каквото е останало от носа ми.“
— Валар дохерис.
— Можеш да спиш на палубата или в трюма, както предпочиташ. Юсила ще ти намери завивки.
— Колко мило от нейна страна. — Тирион се поклони и се заклатушка към вратата, но на прага се обърна. — Ами ако намерим кралицата и открием, че тази приказка за дракони е само пиянска моряшка измишльотина? Този широк свят е пълен с подобни безумни приказки. Гръмкини и снарки, призраци и духове, русалки, скални таласъми, крилати коне, крилати прасета… крилати лъвове.
Гриф го изгледа намръщено.
— Предупредих те най-откровено, Ланистър. Дръж си езика зад зъбите, или ще го загубиш. Кралства са заложени тук. Животът ни, имената ни, честта ни. Това не е игра, която играем за твое забавление.
„Разбира се, че е — помисли Тирион. — Играта на тронове.“
— Както кажеш, капитане — отвърна и отново се поклони.
Давос
Мълния разцепи небето на север и очерта черната кула на Нощния фар на синкавобелия небесен фон. Шест удара на сърцето след това последва гърмът, като далечен барабанен тътен.
Стражите подкараха Давос Държеливия по мост от черен базалт и под железния полуръждясал портикул. Зад него над дълбок ров, пълен с морска вода, се изпъваше подвижен мост, поддържан от две тежки вериги. Зелената вода кипеше и мяташе бели пръски в основите на замъка. Последва втора портална кула, по-голяма от първата — камъните ѝ бяха обрасли със зелено водорасло, — и разкалян двор. Ръцете на Давос бяха вързани отпред. Студеният дъжд щипеше очите му. Стражите го подкараха нагоре по стъпалата и в сводестата крепост на Вълнолома.
Щом влязоха, капитанът смъкна наметалото си и го окачи на една кука, за да не оставя локви на изтъркания мирски килим. Давос последва примера му и се засуети, докато разкопчае токата с вързаните си ръце. Не беше забравил дворцовите си маниери, научени на Драконов камък през годините служба.
Лордът беше сам в сумрака на трапезарията: вечеряше бира, хляб и сестринска яхния. Двайсет железни скоби бяха завинтени на дебелите каменни стени, но само в четири имаше факли и нито една не беше запалена. Две дебели лоени свещи мятаха слаба мигаща светлина. Давос чуваше дъжда, пердашещ стените отвън, и постоянното капене от пропукания покрив.
— Милорд — заговори капитанът, — намерихме този човек в „Търбуха на кита“, докато се опитваше да си купи изход от острова. Имаше дванайсет дракона, и това нещо също. — Капитанът го постави на масата до лорда: широка лента от черно кадифе, обшито със златна тъкан и с три печата. Коронован елен в златен ромб, пламтящо сърце в червен и ръка — в бял.
Давос зачака, целият вир-вода, врязалото се в кожата въже жулеше китките му. Една дума от този лорд и щеше да увисне от Портата на бесилките на Систъртън, но поне не беше под дъжда и под краката му имаше здрав камък, а не люшкаща се палуба. Беше прогизнал, целият в рани и измършавял, изтощен от скръб и измяна и болен до смърт от бури.