Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Добре ли си? — попитах загрижено.
— Да.
— Сигурен ли си?
— Толкова добре, колкото е възможно.
— Мислиш ли, че ще каже на всички за нас?
— Не.
За кратко продължихме все така мълчаливо. Но накрая не издържах и му зададох въпроса, чийто отговор умирах да узная:
— Това означава ли, че… че ако Виктор ни издаде… че ти ще… — Не можах да довърша. Не бях способна да се насиля и да произнеса думите ще поръчаш да го убият.
— Нямам чак толкова голямо влияние сред най-високопоставените кралски фамилии на мороите, но пък притежавам предостатъчно приятели сред пазителите, които вършат цялата мръсна работа в нашия свят.
— Не ми отговори на въпроса. Ще го направиш ли?
— Способен съм да извърша много неща. Роза, за да те предпазя.
Сърцето ми заби като лудо. Използваше името Роза само когато беше особено разчувстван към мен.
— Това няма да ме предпази. След като вече ни с издал, това ще е… хладнокръвно убийство. А ти не би направил такова нещо — казах му аз. — Отмъщението повече приляга на мен, затова аз трябва да го убия.
Исках да се пошегувам, но той явно не го намери за много забавно.
— Не говори така. Впрочем това няма значение. Виктор няма да каже нищо.
Като влязохме в сградата, той ме остави и се запъти към своята стая. Докато отварях вратата на моята, Лиса се показа от ъгъла на коридора.
— Ето те и теб. Какво се случи? Пропусна вечерята.
Напълно я бях забравила.
— Съжалявам… трябваше да свърша малко работа, задължения на пазителя. Дълга история.
Тя се беше преоблякла за вечеря. Косата й оставаше вдигната, но сега носеше плътно прилепнала по тялото рокля от сребриста коприна. Изглеждаше красива. И царствена. Замислих се над думите на Виктор и се зачудих дали тя наистина би могла да е носител на онази промяна, за което той се кълнеше. Сега, като я гледах толкова прекрасна и самоуверена, с лекота си представих как хората я следват навсякъде. Аз — със сигурност, но пък от друга страна, не бях безпристрастна.
— Защо ме гледаш така? — попита ме тя, леко усмихната. Не можех да й кажа, че току-що се бях срещнала с човека, от когото тя най-много се страхуваше. Нито можех да й споделя, че докато тя живее пълноценно, устремена към върха, аз ще й пазя гърба, стаена в сенките, както винаги досега. Вместо това само й върнах усмивката.
— Харесва ми роклята ти.
Глава 14
Около половин час преди да се задейства алармата на часовника, нагласен да ме събуди на следващата сутрин, на вратата ми се почука. Очаквах да е Лиса, но една сънена проверка през връзката ни показа, че тя още спи. Озадачена, аз се измъкнах от леглото и отворих вратата. Едно момиче от мороите, което не познавах, ми подаде комплект сгънати дрехи с придружителна бележка към тях. Зачудих се дали да й дам бакшиш, но момичето се оттегли толкова бързо, че не успях да реагирам.
Отново седнах на леглото и разгънах дрехите. Черни панталони, бяла блуза и черно сако. Същата униформа, която носеха и другите пазители тук, при това точно с моя размер. Брей. Вече действително започвах да се чувствам като член на отбора. По лицето ми бавно се плъзна усмивка, когато отворих бележката. Беше с почерка на Дмитрий: Вдигни си косата.
Усмивката за дълго не слезе от лицето ми. Много от жените пазители се подстригваха късо, за да се виждат мълниите им — почетните татуировки на врата. Веднъж без особено желание обмислях дали да не последвам примера им, но Дмитрий ме посъветва да не го правя. Той обичаше косата ми и бе настоял да я нося вдигната. Само от начина, по който ми го каза тогава, ме побиха тръпки, точно както и сега.
Час по-късно вече се бях запътила към съдебната зала с Лиса, Кристиан и Еди. Някой беше доставил дрехи в черно и бяло и за Еди. Помислих си, че двамата с него приличаме на деца, накипрени в дрехите на родителите си. Късото ми вталено сако и идеално колосана блуза всъщност бяха доста готини и аз се зачудих дали ще мога да ги взема със себе си.
Съдебната зала се помещаваше в просторната, пищно украсена сграда, покрай която бяхме минали при пристигането ни. Докато крачехме из коридорите, видях как се смесваха старовремските и модерните стилове на обзавеждане. Отвън съдебната палата беше с продълговати прозорци и каменни кули, вътре обаче кипеше оживена дейност като във всяка съвременна корпорация. Хората работеха в кабинети, втренчени в плоските монитори върху бюрата. Асансьорите извеждаха до горните етажи. При все това тук-там все още можеха да се видят следи от отдавна отминали епохи като скулптури на пиедестали или масивни полилеи със свещници в коридорите.