Всичко наопаки

— Я ни покажи. Все пак е интересно — кой е бил там… изобщо.

— Добре, сега ще го донеса.

След няколко минути Юля се върна с цифровия си апарат и седна до мен, при което бедрото й се оказа плътно притиснато до моето. Стига бе. Не, аз съм нормален, здрав млад мъж и при други обстоятелства само след три секунди вече нямаше да разглеждаме никакви снимки, но думата на татенцето е закон. Щом ми е казал: „Не смей“, значи няма да посмея.

— Ето, виж. — Сега вече и рамото й ме пареше през тениската и през нейната копринена, почти прозрачна пижамка. — Тук танцувам… абе… с един…

Е, то е ясно, че не с двама.

— А кой те снима? Михаил Олегович ли?

— Не, помолих там един…

Господи, толкова ли е зле с имената? Първият бил един, вторият — пак един. И веднага се сепнах: да не би аз да съм по-добре? Само тук, понеже се старая да изглеждам интелигентен и възпитан, внимавам какво говоря и се правя на какъвто не съм, а в нормалния живот също не си подбирам думите и когато говоря за почти непознати хора, казвам „един тип“, „едно копеле“ и тем подобни. В средите, с които съм свикнал да общувам, всички говорят така. Следователно нямам никакво право да критикувам Юля, просто ми трябват имена, защото над главата ми виси Нана Ким с нейната патологична недоверчивост и мнителност.

— О, там имало кончета! Хубав клуб!

На снимката Юля, облечена в специален костюм, беше яхнала шарена кобила и се усмихваше. Тоест вероятно е смятала, че се усмихва, а всъщност хубавото й личице беше разкривено от напрежение и мъчителен страх. При това тя ужасно се беше прегърбила и от тази поза шията й съвсем беше изчезнала — сякаш Юля изобщо нямаше шия. С една дума, видът на момичето беше твърде комичен и неугледен. Аз едва се сдържах да не се разсмея. Виж ти, значи нашето сладурче понякога е откровено грозничко. Явно негативните емоции не й отиват. На следващата снимка тя вече не беше на кобилата, а я държеше за повода и аз имах възможност да оценя фигурата на момичето с костюма за езда. Този костюм й стоеше като на свинче звънче. Кой знае защо краката й изглеждаха възкъси и особено добре си беше проличало, че бюстът й е прекалено малък. Такива не ми харесват.

— За пръв път ли се качи на кон?

— Ъхъ.

— Е, и как беше? Много ли те беше страх?

— Че какво страшно има? Беше чудесно. Всички ме аплодираха и казваха, че никога не са виждали човек, който за пръв път яхва кон, да язди толкова добре.

Да бе, не било страшно. Сякаш не видях изкривената ти от ужас витрина. Прекрасно си спомням своите усещания, когато пак в такъв извънградски клуб за пръв път се качих на седлото. Земята е далече, конят под тебе мърда, изобщо не можеш да уловиш движението, за да се повдигаш и отпускаш в синхрон с крачките на животното, вътрешната страна на бедрата те боли просто безумно и през цялото време ти се струва, че аха–аха ще паднеш и ще си строшиш врата. С една дума, за мен, едрия трениран младеж, първото запознанство с язденето не беше обсипано с рози, та какво може да се каже за момичето Юля… Аплодирали я били, хайде де. И я хвалили. Е, може и да са те хвалили, и да са те аплодирали, но само хора, които са били заинтересовани от поддържането на добри отношения с вуйчо ти. А ти на твоите деветнайсет години така и не си се научила да различаваш грубото ласкателство от истината. Впрочем може и нищо такова да не е имало — нито похвали, нито аплодисменти, просто всичко да си измисляш. Лъжкиня си ти, Юленка, и искаш да ми направиш добро впечатление. За какво ти е потрябвало? И изобщо, защо се лепиш за мен? Нима Артьом е прав и разиграваш тези игрички само от злоба, за да тормозиш Дана?