Всичко наопаки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Преступления правильной жизни #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Всичко наопаки». Краткое содержание книги:
— Нужно ли е някакво специално облекло? Екип или нещо такова?
— Нищо специално, просто удобно яке или дебел пуловер.
— Знаеш ли кой е най-добрият им инструктор? — продължи разпита си татенцето.
Ами, естествено, той иска само най-доброто! Странно е, че за тренировките на Дана нае мен, а не някой олимпийски шампион.
— Знам кой треньор е нужен конкретно на Дана, като имаме предвид нейните особености — отговорих твърдо.
Наистина знаех. В този клуб работеше един направо страхотен инструктор — Николаев. Колкото пъти бяхме ходили там с компания, толкова различни инструктори бяха работили с нас, но аз не си спомнях никого от тях, освен този Анатолий Викторович Николаев. След като под негово ръководство направих само двайсет и пет изстрела (толкова патрони има в една кутия), аз се почувствах способен да стана световен шампион. Изобщо не си спомнях как го правеше. Просто стоеше до мен, държеше цевта на пушката ми и в някакъв момент бързо казваше:
— Изстрел!
Аз послушно натисках спусъка, без да разбирам защо трябва да го направя точно в този миг, и с изумление и възторг виждах пръсналите се парчета на строшената мишена и чувах ласкавия му глас:
— Ето че чинийката я няма. Ето какво направи от нея, Пашенка.
Ясно беше, че не аз я бях направил на парчета, а той, инструкторът Николаев, но — ей богу! — така и не разбрах как го правеше. Та нали аз се прицелвах, а той само стоеше до мен, не можеше да види дали вече съм се прицелил правилно, или още не съм.
На Дана й трябваше точно такъв инструктор.
— Какво пък. — Михаил Олегович решително отмести чинията и си наля кафе. — Ще помисля как да го организираме. Засега работете по предишния график. Ще ти кажа, когато взема решение.
По дяволите, Володя май наистина добре познава брат си. Предсказа ми всичко това като по ноти. И изобщо, в този момент аз се почувствах като пълен идиот. Ту Нана дава съвети — и те се оказват правилни, ту Владимир. Всички знаят всичко, всички наоколо са умни, само аз съм глупак.
— И още нещо — без да ме поглежда, добави Руденко, когато аз вече се канех да тръгна да се преобличам. — Предупредих те, че трябва да решаваш всички въпроси само с мен.
Той не питаше, само го припомни и аз някак не разбрах каква реплика очаква от мен, затова просто кимнах.
— Снощи брат ми ми каза за срещата ти с участъковия. Ако още веднъж си позволиш да ми съобщаваш нещо чрез трети лица, ще те уволня. Това е. Свободен си.
Пфу! Аз пък си бях помислил, че татенцето е свестен човек. Изобщо не е свестен. Обикновен тиранин.
— Извинете — измънках аз и хукнах навън от трапезарията.
— Почакай.
Застинах на прага, като се колебаех дали да се обърна, или да остана така, гърбом към него, демонстрирайки гордост.
— Задето не си казал на жените — браво. Много добре. Имаш глава на раменете.
Или все пак не е чак такъв тиранин? Някога, в детството си, когато още четях книги (по настояване на моите педагогически подковани родители), буквално ме потресе един епизод от романа на Юго „Деветдесет и трета година“. Един моряк на кораб закрепил лошо някакво оръдие и то започнало да се търкаля по палубата, заплашвайки да размаже всичко живо по пътя си. Същият моряк, рискувайки живота си, успял да го спре и решението на капитана било: за героичната му постъпка морякът да бъде награден, а за нехайството — разстрелян. Тогава просто не бях в състояние да разбера как може едновременно да се награждава и наказва. Сега излизаше, че можело.
Цяла седмица очаквах решението на Михаил Олегович. Засега не казвах нищо на Дана и ние продължавахме да работим по два пъти на ден, като разнообразявахме спортните натоварвания с танцови елементи. Два пъти седмично придружавах Дана до „съседния“ блок и я карах да се качва до шестия етаж без асансьор, а когато ми отваряше, Владимир ме питаше с поглед: „Е, как е?“, а аз едва забележимо поклащах глава — сиреч, все още никак, още не е взел решение. Невзрачната Муза ме канеше да пия чай, но аз отказвах и си тръгвах: трябваше да обикалям, за да гледам жилища, освен това лека-полека се възстановяваше обичайният ми купонджийски живот — намерих някои познати и дори заформих флирт с едно симпатично девойче, което вече оставаше да нощува при мен.
След първата си среща с Владимир Руденко аз докладвах впечатленията си на Нана Ким, като не пропуснах да отбележа, че сред книгите в неговия апартамент не бях забелязал никакви стихове.
— Гарсониера ли има? — иронично се осведоми Нана.