Всичко наопаки

— Трябва да поговоря с вас — започнах решително.

— Така ли? Ами да вървим, ще закусим и ще си поговорим.

Докато хапвахме топлите, полети с масло тиганици, аз изложих пред шефа уж своята идея за стрелковия клуб. Вярно, здравата рискувах, защото, ако на брата не е позволено да се намесва във възпитанието на племенницата му, на мен пък — още по-малко. Но от друга страна, бяха ме наели, за да реша конкретен проблем, така че имах право да говоря за всичко, свързано с него. Поне така си мислех, но съществуваше опасност татенцето да е на друго мнение.

— Защо смяташ, че това ще бъде полезно?

Обясних всичко: и за движенията, и за чистия въздух, и че не бива всеки ден да се занимаваме с еднакви натоварвания, защото това не носи полза и бързо омръзва, че е нужно разнообразие, че трябва Дана да повиши самооценката си и следователно самоуважението, а това от само себе си ще доведе до намаляване на страха й, който не й позволява да живее пълноценно.

— Проблемът на Дана не е в наднорменото й тегло — заявих без заобикалки, — а че заради него тя не излиза от къщи и се е превърнала в затворник, не е лишена от общуване с връстниците си, и изобщо…

Снощи Володя ми беше говорил някакви засукани думи за социализация и адаптация, но през нощта аз ги бях забравил всичките и много съжалявах за това. Струваше до се, че термините щяха да придадат на речта ми повече убедителност. Наложи се да представя доводите си с прости думи, както се казва, от пръстите си.

— Ако тя беше продължила да ходи в своята гимназия и да дружи с връстниците си, вие нямаше да ме повикате, нали? Колкото и да тежеше. Разберете, Михаил Олегович, работата не е в теглото, не е в килограмите, а в страховете, в комплексите й.

Шефът се замисли за нещо, после ми хвърли бърз поглед, в който съзрях известно одобрение. Или само ми се стори?

— Ти обаче не си глупак. — Той набоде с вилицата си още една тиганица и я напъха в устата си цялата.

Значи не ми се беше сторило. Камък ми падна от сърцето. Май се справях.

— Ти познаваш ли този клуб?

— Разбира се, неведнъж съм ходил там.

— Посетителите прилични хора ли са?

— Какво говорите, Михаил Олегович! Елит! Цените им не са по джоба на всеки.

Споменах няколко имена на известни артисти, телевизионни водещи и журналисти, които бях виждал с очите си в клуба.

— Какво е нужно, за да ходите там? Някаква встъпителна вноска?

— Нищо не е нужно. Само да се обадим предварително и да се запишем при определен инструктор и за определено време. Всеки може да отиде и да постреля там. Вярно, не е евтино: плаща се за работата на инструктора, за оръжието, за патроните.