Всичко наопаки

— Защо? — не разбрах аз.

— Ами защото, ако нещо, дори най-незначителното, не ти хареса в моите думи, ако нещо я засегне, тя просто ще престане да идва при мен. Ще престане да общува с мен и край. Това е нейният стил: не се бори с трудностите на общуването, не ги преодолява, а просто прекъсва контактите. С теб не може да постъпи така, наел те е баща й, пред когото Дана трепери от страх. Добро момиче е, не е подло, няма да започне да се оплаква от теб и да те клевети, така че Миша да те уволни и да намери нов треньор, ще търпи. А капка по капка… нали знаеш. Няма къде да избяга от теб. А и ти прекарваш с нея много повече време, отколкото аз.

— Добре, да речем, че се помъча — съгласих се предпазливо. — Какво точно трябва да правя? Ще ми кажеш ли?

Владимир отпи няколко глътки от своята огромна чаша, и то го направи с явно удоволствие, така че аз отново се учудих как може човек да пие изстинал сладък чай? Според мен е ужасна гадост. Чаят трябва да бъде горещ и без захар.

— Аз не започнах този разговор просто така, имам една идея, но исках първо да я обсъдя с теб. Знаеш ли, не се опитах да говоря с Мишка за това, защото нямам свои деца и следователно нямам моралното право да го съветвам как да възпитава Дана. Ти знаеш ли нещо за спортинга?

— Естествено — отвърнах с облекчение.

За спортинга знаех много, знаех къде се намира елитният стрелкови клуб, бях ходил много пъти там с компания приятели и с удоволствие бях стрелял с ловна пушка по чинийки, имитиращи различен дивеч — фазани, гъски, патици, зайци, яребици. Няма да се хваля, че бях много добър, защото по-често не уцелвах, но си спомням, че удоволствието беше огромно. Освен това се сетих за учудването си, когато откривах, че за един ден, прекаран в клуба, съм отслабнал с цял килограм живо тегло. На пръв поглед нищо особено: вдигаш пушката, стреляш, вдигаш — стреляш. Обаче килограмите се топяха. Спортингът, както ми обясниха тогава в клуба, хабял много енергия, макар че на пръв поглед изобщо не беше изморителен.

Тогава инструкторът ми се караше заради резките ми движения, задето бързам, вместо плавно да движа туловището си. А Дана е много пластична, сигурно това ще й расне прекрасно. Освен това ще прекарва поне един час на чист въздух и ще се движи, а това е добре за активизирането на обмяната. Плюс положителните емоции. Плюс абсолютната независимост на резултата от теглото. Веднага щом Дана се изяви добре, веднага щом някой чужд човек я похвали — животът ще разцъфне с нови багри.

С една дума, идеята ми се видя супергениална. Но… имаше две препятствия — и двете ми се видяха непреодолими. Първото: Дана не ходи никъде, освен в съседния блок, където живеят Владимир и мижавата му женица. И второто, много по-съществено: откъде ще вземем време за ходене в клуба? Пътят само в едната посока ще отнема час и половина — два, още толкова ще трябват за връщане, а за самата тренировка — един час. Какво ще каже за това Михаил Олегович, който е разпределил живота на всички членове на семейството до последната минута?