Последният убиец
- Автор: Истерман Дэниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният убиец». Краткое содержание книги:
Часът беше 8 и 45 сутринта. Той влезе в централната зала с кожен куфар и черна чанта през рамо. Приближи до редицата телефонни кабини отляво, намери една празна и проведе разговор, продължил не повече от половин минута. След това премина през две автоматични врати, над които светеше знакът за такси, и взе първата кола в редицата.
Наваи говореше добър английски с американски акцент. Беше прекарал няколко години в Щатите като студент в Колорадския университет, където го познаваха, под друго име, разбира се, като близък приятел на Фейсал ибн Мусаид, саудитския принц, впоследствие автор на покушението през 1975 срещу собствения си чичо крал Фейсал. Наваи поръча на шофьора да го откара в централен Манхатън и се отпусна на седалката, изтощен след дългия полет и бавенето на гишетата.
Огромният град се разстилаше край него и с гигантските си кули от бетон, алуминий и стъкло караше Техеран да изглежда дребен и незначителен. Той самият не беше кореняк техеранец. Беше родом от Язд, прашен и обагрен в охра град в западната част на голямата солена пустиня Дашт-е Лут. Пустинята напомняше на луната: издълбана от кратери, мъртва и спечена. Точно до Язд, главния център на малцината останали в Иран изповядващи зороастризма, се намираха две големи дакхме, прастарите „кули на мълчанието“, където последователите на древната иранска религия доскоро бяха излагали телата на умрелите си близки и където лешоядите кръжаха безкрайно около белите кости. За младия мъж, озовал се така внезапно в центъра на Ню Йорк, гигантският град изглеждаше също толкова мъртъв, колкото и пустинята; усуканите му магистрали му се струваха безжизнени като костите в дакхме, които бяха всявали ужас в душата му през детските му години. А дали това чувство за смърт не беше просто реакция на осъзнаването на факта, че той, убиецът, е вече мъртъв, че ангелите Накир и Мункар, подлагащи на разпит тялото в гроба, вече пърхат над него с черните си крила на лешояди, готови да го връхлетят още в мига, щом изпълни задачата си?
Всичките му размишления за пустинята, за кулите на безмълвието и чернокрилите ангели изчезнаха още щом таксито закова пред една висока сграда на Западна 23-та улица. Той плати на шофьора, измъкна се от колата и взе багажа си. Намираше се пред витрината на магазин — широка, изпълнена с картини, керамика, кутии за моливи, килими и артикули от пирографирано дърво. Над вратата висеше орнаментиран надпис: „Мохамед Ахмади и Ко, Персийски килими и антикварни предмети. Специалисти по изработка на миниатюри и илюстрирани ръкописи“. Наваи пристъпи до стъклената врата, пусна куфара на тротоара и натисна дръжката. Беше заключено. Вътре обаче беше осветено. Опита пак. Пак нищо. До вратата зърна малка табелка: „Моля, звънете“. Откри звънеца, натисна го и зачака. Това не беше необичайно за него — повечето къщи в северен Техеран бяха съоръжени със същия звънец и звукова система, установени на входната врата: предпазните мерки на новобогаташите.
— Кой е? — изпращя глас в говорителя.
— Ага-йе Ахмади? Ман-ам Хюсеин-е Наваи. Аз форудан телефон кардам. — Внезапно персийският му се стори по-лесен; лишеният от човешки интонации глас от говорителя го смути.
— Балех, ага-йе Наваи. Мантазер-е шома будим. Бефармаид.
Бръмна зумер, бравата изщрака леко и Наваи бутна вратата. Този път тя се отвори. С известна неловкост промъкна куфара между вратата и касата, придвижи се навътре и после я бутна назад. Тя се затвори зад него с рязък щракащ звук.
Закръглено човече на около четиридесет години напредна като добре охранено мъниче от дъното на луксозната галерия, спря и дълго оглежда Наваи. После го приближи, прегърна го и го целуна по двете бузи, след което повтори ритуала и отстъпи крачка назад, без да сваля ръка от рамото му.
— Добре дошъл — изрече прочувствено той. — Аз съм Ахмади. Очаквах те, ти си ми скъп и дълго чакан гост. Щастлив съм да те видя.
Ахмади беше пунктуален в съответствие с изискванията на таароф, изискания персийски етикет.
— Остави си куфара тук и ела с мен — продължи Ахмади, като хвана младежа за ръката — тринадесет години, прекарани на запад, не бяха успели да го отучат от този жест, предизвикващ любопитните погледи на околните, — и го поведе към малката врата в дъното на магазина. Вътре на едно бюро седеше младо момиче на около двадесет години. Щом влязоха, тя се изправи.
— Дъщеря ми, Фереще — обясни Ахмади. — Фереще-джан, това е господин Наваи, младежът, когото очаквахме.
— Много се радвам да ви видя. Добре дошли — каза тя.