Ужас [bg]

Гудсър изпита силно желание да се разсмее, но не го направи от страх, че едновременно с това може да се разплаче. За кратко всички замълчаха.

Най-накрая Джон Морфин, който се беше изкачил на ниския, обрулен от градушката невисок ледник близо до лагера им, извика:

— Лейтенант, трябва да видите това!

Те се изкатериха при него, за да видят в какво се е вторачил.

По протежение на ниския леден хребет, като се започне от струпания лед на юг от тях и се стигне някъде далеч в морето на северозапад, се виждаха абсолютно невероятни следи. Невероятни, защото бяха по-големи от следите на което и да било живо същество на Земята. За петте дни от похода им мъжете бяха видели на снега отпечатъците на белите мечки и някои от тях бяха невероятно големи — достигаха до дванайсет инча дължина, — но тези неопределени следи бяха поне един път и половина колкото тях. Някои достигаха дължината на човешка ръка. Освен това се бяха появили скоро — в това нямаше никакво съмнение, — защото не бяха отпечатани в стария сняг, а върху дебелия слой ледени топки от градушката.

Каквото и да беше преминало покрай техния лагер, то го беше направило в разгара на градушката и гръмотевичната буря, точно както беше докладвал Морфин.

— Какво е това? — попита лейтенант Гор. — Не може да бъде. Господин Девьо, бъдете така добър да донесете една от пушките и няколко патрона от шейната, моля.

— Слушам, сър.

Още преди вторият помощник-капитан да се върне с пушката, Морфин, морският пехотинец редник Пилкингтън, Бест, Фериър и Гудсър се затътриха след Гор, който тръгна по невероятните следи на северозапад.

— Твърде големи са, сър — каза морският пехотинец. Гудсър знаеше, че той е бил включен в отряда, защото е един от малцината мъже на двата кораба, имащи опит в лова на дивеч, по-голям от яребица.

— Знам, редник — отвърна Гор. Той взе пушката от ръцете на Девьо и спокойно я зареди, докато седмината мъже вървяха през купчините от ледени парчета към тъмните облаци, надвиснали над веригата от айсберги, които преграждаха бреговата линия.

— Възможно е да не са отпечатъци от лапи, а нещо друго… да речем арктически заек или някакво друго животно, което е скачало по лапавицата и е оставяло следи с цялото си тяло — каза Девьо.

— Да — рече разсеяно Гор. — Сигурно е така, Чарлс.

Но все пак това бяха отпечатъци от някакви лапи. Доктор Хари Д. С. Гудсър го знаеше много добре. Всички мъже, вървящи редом с него, го знаеха. Гудсър, който никога през живота си не беше стрелял по нещо, по-голямо от заек или яребица, можеше да съобрази, че това не бяха следите на някакво малко създание, мятащо се с цялото си тяло първо наляво, после надясно, а по-скоро бяха отпечатъци от стъпките на някакво същество, което беше вървяло първо на четири крака, а след това — ако можеше да се вярва на следите — бе изминало сто ярда на два крака. В този участък следите бяха като на ходещ човек, който има стъпала с размерите на раменна кост, преодолява почти пет фута с една крачка и на всичкото отгоре вместо отпечатъци от пръсти оставя бразди от нокти.