ФОР

За мен това изглеждаше очевидно в този момент. Мислех си, че тъй като тя явно ме разбира по-добре от повечето хора, е схванала и това. Разбира се, че не е. Все пак не чете мисли.

– Защо? – пита ме.

– Защото... си от Аскетите – отговарям. – И... когато се жертваш за някой друг, в този момент си най-смела. На твое място щях повече да се постарая и да се престоря, че съм преодолял инстинкта си за жертвоготовност. Ако някои неподходящи хора го усетят... няма да е добре за теб.

– Защо? Каква е причината да се интересуват от моите намерения?

– Твоите намерения са единственото, което ги интересува. Опитват се да ти внушат, че за тях са важни делата ти, но изобщо не е така. Задачата им е не да действаш по определен начин. Те целят ти да мислиш по определен начин, за да могат да четат в теб като в отворена книга. И да не представляваш опасност за тях.

Опирам ръка на стената до главата ù и се надвесвам по-близо до нея, като си мисля за татуировката на гърба си. Не слагането ù ме направи кастов предател, а това, което означава за мен – бягство от тесногръдото мислене на която и да е каста, от мисленето, което отпъжда надалече различни мои страни и ме смалява само до една-единствена моя версия.

– Не разбирам защо ги интересува какво мисля, след като действам според техните изисквания – казва тя.

– Ти действаш по начин, по който са ти внушили, че искат от теб. Но какво става, когато природата ти на Аскет те подтикне да извършиш нещо различно, нещо, което те не желаят?

Колкото и да ми е симпатичен, Зийк е идеалният пример – роден Безстрашен, възпитан като Безстрашен, избрал да бъде Безстрашен. Мога да разчитам на него да подхожда към всичко по един и същи начин. Така е обучен още от рождението си. За него не съществуват различни варианти.

– Може да нямам нужда от помощта ти. Не ти ли е хрумвало подобно нещо? – Иска ми се да се разсмея при този ù въпрос. Естествено, че няма нужда от помощта ми. Кога изобщо е ставало дума за това? – Както ти е известно, аз не съм слаба и беззащитна. Мога и сама да се справя.

– Мислиш си, че първият ми инстинкт е да те защитя. – Надвесвам се малко по-близо до нея. – Защото си дребна, защото си момиче или пък защото си от Дървените. Но грешиш.

Дори още по-близо. Докосвам брадичката ù с пръсти и за момент си мисля за затягане на хватката.

– Първичният ми инстинкт е да те подложа на изпитание, което да те пречупи, за да разбера докъде стига твоят предел – изричам и това е странно, опасно признание. Не искам да я нараня, никога не съм искал и се надявам, че тя разбира, че нямам предвид това. – Но аз не се поддавам на този инстинкт.

– Защо именно това е първичният ти инстинкт?

– Страхът не те парализира – казвам, – той те кара да се пробудиш. Виждал съм го. Това е нещо забележително. – Очите ù по време на всяка симулация. Лед и стомана, син огън. Ниското и мъничко момиче с гордо изпънати рамене. Ходещо противоречие. Ръката ми се плъзва по челюстта ù и докосва шията ù. – Понякога просто ми се иска да те видя отново. Искам да те видя пробудена.