ФОР

Отново кимвам. Трябва просто да я следвам, това е всичко, което е необходимо да направя.

Преброява до три и когато се втурва напред, ме повлича със себе си. Сякаш тя е лодка, а аз съм котвата, която дърпа и двама ни надолу. Падаме и аз се боря с това усещане, ужасът крещи във всеки мой нерв, а после се оказвам на земята, притиснал ръка към гърдите си.

Трис ми помага да се изправя на крака.

– Какво е следващото?

Искам да ù кажа, че това не е игра. Че страховете ми не са вълнуващи приключения, през които тя трябва да премине. Но вероятно изобщо няма предвид подобно нещо.

– Това е...

Стените се появяват от нищото и удрят и двама ни в гръб, едновременно от двете посоки. Притискат ни по-близо един до друг, отколкото сме били някога.

– Тясно пространство – довършвам. По-лошо е от обикновено, защото тя е тук и диша половината въздух. Изръмжавам и се изгърбвам над нея. Мразя да съм тук. Мразя да съм тук.

– Ей! – обажда се тя. – Всичко е наред. Тук...

Придърпва ръката ми към себе си. Винаги съм си мислел, че е съвсем кльощава, без абсолютно нищо излишно по нея. Но талията ù е мека.

– За първи път се радвам, че съм толкова дребна – казва тя.

– Ммм-хм.

Тя ми говори как да се измъкнем. За стратегията в зоната на страха. След което издърпва долу и двама ни, за да смали кутията още повече, а после притиска гръб в гърдите ми и вече я обгръщам напълно.

– О, така е още по-зле – казвам, защото, когато нервността ми от това, че съм в кутията, се комбинира с нервността ми, че докосвам Трис, спирам да съм способен да мисля логично. – Това определено е...

– Шт! Прегърни ме.

Обвивам ръце около кръста ù и скривам лице в рамото ù. Ухае на сапуна на Безстрашните... сладко като ябълка.

Забравям къде се намирам.

Тя отново ми говори за зоната на страха и аз я слушам, но съм по-съсредоточен върху усещането за нея.

– Опитай се да забравиш къде се намираме – завършва тя.

– Да – раздвижвам устни край ухото ù, като се стремя да продължа да се разсейвам от страха, но освен това усещам, че не съм единственият, който се разсейва. – Това е лесно, нали?

– Знаеш ли, на повечето момчета би им харесало да са затворени натясно с някое момиче.

– Не и тия, които страдат от клаустрофобия, Трис!

– Добре де, добре. – Тя направлява ръката ми към сърцето си, точно под ключицата ù. Мога да мисля само за това какво искам и внезапно то не е да изляза от кутията. – Почувствай пулса ми. Усещаш ли го?

– Да.

– Чувстваш ли колко е равномерен?

Усмихвам се в рамото ù.

– Бърз е.

– Да, така е, но това няма нищо общо с кутията. – Естествено, че няма. – Всеки път, когато си поема дъх, дишай заедно с мен. Концентрирай се върху това.

Дишаме заедно, отново и отново.

– Защо не ми разкажеш откъде идва този страх? Може пък, като говорим за него, това да ни помогне... някак.

Имам усещането, че страхът вече трябваше да е отстъпил, но това, което тя прави, ме задържа на същото ниво на висока тревога, което не му позволява да се оттегли напълно. Опитвам се да се концентрирам върху мисълта откъде идва кутията.