ФОР

Ал беше несигурен и чувствителен, след това стана ревнив и жесток, а накрая си отиде. По-меки хора от Ал са оцелявали и по-сурови хора от него са умирали и за нищо от това няма обяснение.

Но Трис има нужда от такова, жадува за такова, виждам този копнеж, изписан на лицето ù. Или пък гняв. Или и двете. Не мога да си представя какво е да харесваш някого, после да го мразиш, а накрая той да си отиде, преди да успееш да осмислиш някое от тези чувства. Тръгвам след Трис, встрани от крещящите Безстрашни, защото съм достатъчно нахален да си въобразя, че мога да я накарам да се почувства по-добре.

– Трис? – казвам.

– Какво правиш тук? – пита ме тя огорчено. – Не трябва ли да отдаваш последна почит?

– Ами ти? – приближавам я.

– Не можеш да отдаваш почит на някого, когато не изпитваш към него подобно нещо. – Изненадан съм, че е способна да бъде толкова студена. Трис невинаги е мила, но рядко е високомерна по какъвто и да било повод. Отнема ù само секунда да поклати глава. – Не исках това да кажа.

– Аха, ясно.

– Това е пълен абсурд – разпалва се тя. – Ал се е хвърлил в Бездната, а Ерик обявява това за храброст?! Същият този Ерик, който те накара да мяташ ножове по Ал! – Лицето ù се изкривява. – Той не беше храбър! Ал беше депресиран и страхлив човек и за малко не ме уби! На това ли се отдава почит тук?

– А какво искаш да направи? – отговарям ù възможно най-меко. Тоест не особено меко. – Да го порицае ли? Ал е вече мъртъв. Той не може да ни чуе, прекалено късно е.

– Не става дума за Ал – заявява тя. – Става дума за всички ония, които сега стоят и слушат. Всички ония, за които да се хвърлят в Бездната, вече е възможен изход. И защо да не го направят, след като после ще ги мислят за герои? Защо да не постъпят като Ал, ако после имената им ще се помнят? – Разбира се, че става дума за Ал и тя го знае много добре. – Това е... – Напряга се, бори се със себе си. – Не мога... Такова нещо никога не би се случило при Аскетите! Нищо такова! Никога! Това място погълна и съсипа Ал и не ми пука, че като го казвам, може пак да бъда обявена за Дървена. Не ми пука!

Параноята ми е толкова дълбоко вкоренена в мен, че автоматично се обръщам към камерата на стената, маскирана като синя лампа точно над чешмичката. Хората в контролния център могат да ни видят и ако нямаме късмет, могат да решат точно в този момент и да ни чуят. Представям си ясно как Ерик обявява Трис за кастова предателка, а също и тялото ù на настилката край релсите...

– По-полека, Трис – казвам ù.

– Само това ли ще кажеш? – мръщи ми се тя. – Просто да го давам по-полека? Това ли е всичко?